Поръчах кетъринг за свекърите и вкъщи стана война

„Няма да готвя този път.“

Това казах на Иво в сряда вечерта, докато миех кутия от сирене и гледах в мивката, за да не го гледам него. Той първо се засмя, все едно се шегувам.

„Как така няма да готвиш? Нашите идват в събота.“

„Точно така. Поръчах кетъринг от едно място в Младост. Ще донесат мусака, пълнени чушки, салати, даже и питка.“

Той млъкна за две секунди и после направо избухна.

„Ти нормална ли си? Майка ми как ще го приеме това?“

Ей това беше. Не как съм, не защо, не дали съм изморена. Как щяла да го приеме майка му.

Женени сме девет години. През тези девет години, всеки път като дойдат неговите от Плевен в София, аз ставам от петък вечер на нокти. Чистене, пазаруване от Кауфланд, после неделята половината ми минава в кухнята. Не говоря за една супа и салата. Не. Сарми, кюфтета, два вида салата, баница, десерт, кафе, после вечеря, после нещо за из път. И накрая свекърва ми Снежа казва: „Картофената салата този път е една идея по-солена, ама нищо.“ Ни благодаря, ни „седни и ти“. Свекър ми само пита има ли ракия.

Иво? Иво вади чинии за пет минути и после сяда при баща си да гледат мач.

Миналия път буквално ми причерня. Бях станала в 7, правих печени чушки с чесън, дроб сърма, тиквички, някаква торта, защото Снежа не яде купешки сладкиши. По едно време ръцете ми трепереха. Казах на Иво: „Помогни малко.“ А той: „Сега идвам, чакай да довърша нещо.“ И не дойде. После вечерта свекърва ми пред него каза: „Е, наш Иво е свикнал на хубава домашна храна, не като днешните момичета.“ Аз стоях там като глупачка с мазна престилка.

Сега обаче просто не можех. От два месеца работя и съботи, в аптека съм, постоянно на крак. Освен това майка ми падна и аз ходя до Люлин през ден след работа да й нося неща и да й помагам. Иво го знае това. Всичко го знае.

Казах му: „Или поръчваме, или ти готвиш. Аз няма да се съсипвам пак.“

Той трясна вратата на терасата и запали цигара, въпреки че уж ги беше отказал. После само каза: „Добре, прави каквото искаш, ама аз няма да го обяснявам.“

Е, обясни се само. В петък звънна Снежа.

„Ивонче, чух, че щяло да има купена храна.“

Тоя нейният тон, дето уж е мек, а те боде.

„Да, лельо Снеже, така решихме.“

„Решили сте? Или ти си решила? Защото на Иво му е неудобно.“

Направо ми пламнаха ушите.

„На Иво му е неудобно, че няма кой да го обслужва, може би.“

Тя веднага: „Много си рязка. Ние идваме два-три пъти в годината. Не е кой знае какво.“

Да, два-три пъти в годината, ама всяко идване е като банкет за петдесет души.

В събота дойдоха намусени. Още от вратата го усетих. Кутиите с храната бяха подредени, масата сложена, жилището чисто. Не бях хвърлила гостите на сух хляб, нали. Но Снежа като видя тавите, само повдигна вежди.

„Е, модерни времена.“

Свекър ми се засмя тъпо: „Софийска работа.“

Седнахме. Те опитват, мълчат. После Снежа каза:

„То вкусно, ама друго си е като е направено с мерак.“

И аз не издържах.

„Мерак има човек, когато не е взет за прислужница.“

Настана едно такова… Иво ме срита леко под масата, което още повече ме вбеси.

„Стига, моля ти се“, прошепна той.

„Не, няма стига“, казах. „Девет години едно благодаря не чух. Девет години аз готвя, сервирам, раздигам, а вие коментирате като в жури.“

Снежа пребледня. Честно, за секунда ми стана неудобно. После тя каза нещо, което не очаквах.

„Ти поне имаш избор.“

Всички млъкнаха.

„Какъв избор?“ казах аз.

Тя гледаше в чинията. „Аз на двайсет и три влязох в къщата на свекърва ми в Червен бряг и тринайсет години готвих за осем души. Ако не сготвя, имаше скандал. Ако седна първа на масата, ми се правеше забележка. Не ми е било лесно, да не мислиш.“

Добре, това не го знаех. Иво явно го знаеше, защото стана много нервен. Само че вместо да кажа „ясно“, аз казах:

„И точно затова трябва да ме разберете, не да повтаряте същото.“

Снежа вдигна очи. „Аз не искам да те мъча. Аз…“ И после спря.

Тук излезе другото. Тя започна да говори, ама не както обикновено. Каза, че баща му на Иво от половин година е с диабет и начална деменция, но крият, защото той не приемал. В Плевен вече два пъти бил забравял котлона включен. Тя не можела да спи, да следи всичко, да се кара, да му мери захар. И когато идвали у нас и аз слагала пълна маса, за нея това било единственото време, в което сяда и някой друг държи нещата. Само че не го е казвала, а вместо това е мрънкала. Защото, по нейните думи, „не знам как да съм мека, така съм научена“.

Свекър ми тогава се сопна: „Каква деменция, глупости, нищо ми няма.“ И стана да си тръгва. След две минути не можеше да си намери ключовете, а бяха в джоба му. Стана ми едно много гадно.

После Иво избухна на майка си:

„Защо чак сега го казваш?“

А тя към него: „Защото ти само бягаш. Като кажа да дойдеш до Плевен, все си зает. По-лесно ти е жена ти да ти е виновна.“

И това също беше вярно. Колкото и да ми е неприятно. Иво наистина все отлагаше. Аз си мислех, че просто е мамино синче, дето иска да му е удобно. А той… не знам, май го беше страх. После вечерта ми каза на терасата: „Не исках да го виждам такъв. Като дойдат тук и всичко е подредено, си въобразявам, че са добре.“

Казах му: „Добре, ама аз не съм декор за вашето отричане.“

Оттогава минаха десетина дни. Говорихме много, карахме се пак. Ревала съм, и той е викал, и аз съм викала. Накрая казах съвсем ясно: повече няма аз сама да нося цялата организация, готвене, чистене и посрещане. Ако идват неговите родители, той участва наравно. Ако трябва, ще поръчваме. Ако иска домашно, да готви с мен или сам. Ако ще помагаме на неговите в Плевен, окей, но това се говори и се разпределя, не се стоварва върху мен между другото. И за майка ми важи същото.

Снежа ми звънна вчера. Не да се извини точно. Тя не е такъв човек. Но каза: „Онези пълнени чушки бяха хубави. Ако пак поръчваш, кажи откъде.“ Това при нея е почти прегръдка.

Не знам дали всичко ще се оправи. Само знам, че ако бях пак замълчала и въртяла тенджерите, щях да се пречупя. И пак си мисля — можех ли да го кажа по-спокойно? Може би. Ама и те можеха да ме видят по-рано като човек, не като ръце в кухнята.

Вие как бихте постъпили на мое място — бихте ли преглътнали заради мира вкъщи, или бихте спрели всичко, дори да стане голям скандал?