Когато чух как ме делят като мебел в собствения ми дом

Чух си името от коридора и спрях. Не нарочно, просто носех чиниите от кухнята, а майка ми беше в хола с брат ми и снаха ми. И тогава брат ми каза: „Тя така или иначе няма къде да ходи. Ще си стои тука и ще гледа майка, пък ние поне да оправим документите.“

Направо ми изтръпнаха ръцете. Влязох вътре с чиниите и ги оставих на масата по-силно, отколкото трябваше.

„Кои документи ще оправяте без мен?“

Стана едно такова… тишина. Снаха ми, Деси, си погледна телефона. Брат ми Пламен се изкашля и вика:

„Спокойно бе, Ива, не се палиш веднага. Говорим за апартамента на майка.“

„Кой апартамент на майка? Тоя, в който живеем и трите?“

Майка ми само каза: „Не почвайте пак.“

Само че аз вече бях почнала.

Преди година и половина се разведох. Излязох от квартирата в „Люлин“, защото сама не можех да я държа, и се върнах при майка ми в „Надежда“. Уговорката беше временна. После майка ми падна в банята, счупи таз, операция в „Пирогов“, рехабилитация, памперси, нощно ставане, лекарства, ТЕЛК, джипи, рецепти, опашки в аптеката — всичко това основно го поех аз. Работя от вкъщи за една счетоводна кантора, не взимам кой знае какво, но поне съм тук. Пламен идваше събота и неделя, носеше покупки, оправяше сметки, не казвам, че не е помагал. Само че като чуя „тя така или иначе няма къде да ходи“, нещо ми щракна.

„Кажи направо какво искате“, викам.

Пламен се ядоса: „Искаме да уредим нещата, докато майка е добре. Нормално е. Аз съм й син също.“

„Също? А, добре.“

Деси тогава се обади: „Никой не ти взима нищо. Само че не може всичко да се върти около теб, Ива.“

Ей това „около теб“ направо ме довърши. Аз дето от месеци спя на разтегателен диван, ставам по три пъти нощем, отказах и една по-добра работа в Пловдив, щото кой да гледа майка — аз съм направила всичко около себе си.

Майка ми почна да плаче. „Стига, моля ви, стига.“

После излезе, че Пламен искал майка да му прехвърли апартамента срещу гледане. Не веднага, ама да почнат при нотариус, да се подготвят документите. Аргументът му беше, че той имал кредит, две деца, живеел под наем в „Овча купел“ и искал сигурност. „Ти си тука, ползваш жилището, а аз плащам половината сметки и майсторите“, вика.

Не е лъжа. Сменя дограмата той, плати ремонта на банята след падането, да. Само че като го каза, все едно ми изкара таблица колко струва майка ни.

Аз му казах: „Добре, прехвърляйте си го. Аз излизам. Да видим кой ще я гледа.“

Майка ми направо пребледня. „Ивче, недей така.“

„Как така да не правя? Вие си ме смятате за даденост.“

Тогава Пламен изпусна нервите: „Защото си даденост! Ти си тук! Аз какво да направя, да зарежа работа?“

Излязох на терасата да не кажа нещо по-лошо. Честно, треперех. После цяла вечер никой не ми говори.

На другия ден майка ми ми подаде една папка. „Погледни ги“, каза. Вътре — банкови извлечения, стари бележки, договор за потребителски кредит. На нейно име. От 18 000 лева. Взет преди три години.

„Какъв е тоя кредит?“

Майка ми седна и само гледаше покривката. „За Пламен.“

Оказа се, че преди три години фирмата, в която работел, им забавила заплати, после го съкратили, а Деси била бременна с второто. Имали просрочия, заплашвали ги съдия-изпълнители за колата и за някакъв бърз кредит, дето той крие от всички. Майка ми изтеглила заем, за да ги спаси. Той плащал вноските уж редовно, ама не съвсем. Последните седем месеца ги плащала тя от пенсията си. Затова все не й стигаха пари, а аз си мислех, че лекарствата са поскъпнали.

„Защо не ми каза?“

„Щеше да стане скандал.“

„А това не е ли скандал?“

И тука вече не знаех на кого да съм по-бясна. На него ли, че пак е влязъл в схема и после идва да иска апартамент. На нея ли, че го прикрива. На себе си ли, че нищо не съм видяла.

Вечерта го попитах направо:

„Ще ми обясниш ли за кредита на мама?“

Пламен замлъкна. После каза: „Щях да й върна всичко.“

„Щеше? С какво, с апартамента ли?“

„Не се прави на интересна. Ако апартаментът е на мое име, мога да изтегля по-нормален кредит, да покрия старите неща и да направя ремонт. И без това ти няма да останеш тука вечно.“

Това „ти няма да останеш тука вечно“ го каза все едно ме гони от спирка.

Деси тогава избухна: „Добре, а ти колко време ще държиш всички заложници на твоята обида? Да, Пламен е правил глупости. Да, майка му помогна. Ама и ти не си светица. Откак си се върнала, се държиш все едно този дом е твой и ние сме гости.“

Това ме удари, защото… може и да имаше нещо вярно. Аз решавах какво да се купува, кога да се вика сестра от патронаж, кога да не се вика, какво да яде майка, кой шумял, кой пречел. Все едно аз командвам, щото аз съм на място. И сигурно съм станала тежка.

Само че пак не можех да преглътна как са решили бъдещето ми и нейното зад гърба ми.

След два дни майка ми каза нещо, което обърна всичко още повече. „Аз исках да го прехвърля на Пламен не защото теб не те ценя. А защото се страхувам, че ти ще останеш тук при мен, докато съм жива, и после пак ще си без нищо. Ако е на негово име, ти ще се принудиш да си подредиш живота.“

Направо я гледах. „Ти сериозно ли?“

„Сериозно. Ти все чакаш нещо. Да се оправя аз, да мине година, да си стъпиш на краката… А животът ти минава.“

Е, това вече беше гадно по друг начин. Не че не ме цени, а че ме бута с ритник уж за мое добро. И може би тя наистина така го вижда. Само че на мен ми прозвуча: „Ти си ми тежест, ама и удобство.“

Накрая направих нещо, което всички нарекоха театър. Намерих гарсониера под наем в „Свобода“, ужасна е, малка, с мухъл в банята, но е моя. Взех само дрехите и лаптопа. Майка ми плака, Пламен каза: „Ето, пак наказваш всички.“ Аз му отвърнах: „Не ви наказвам. Махам се, за да не съм ви даденост.“

Сега пак ходя всеки ден при майка ми. Сутрин преди работа и вечер. Пазарувам, водя я на прегледи, чистя. Пламен също идва по-често, защото вече няма как да разчита, че аз съм постоянно там. Апартаментът още не е прехвърлен. Майка ми уж отложи нещата. Уж.

Най-тъпото е, че не мога да кажа, че само те са лошите. Пламен наистина е затънал, майка ми наистина се страхува какво ще стане с мен, а аз наистина бях почнала да живея все едно нямам свой живот. Обаче и тримата се използвахме някак. Те мен за спокойствие. Аз нея, за да не остана сама съвсем. И това май най-много ме боли.

Сега поне като си тръгна вечер от тях, отключвам моята врата. Малка е, мирише странно, ама като затворя, никой не може да решава вместо мен. Само че още се чудя дали не постъпих егоистично точно когато майка ми има нужда от мен най-много. Вие какво бихте направили на мое място — щяхте ли да търпите заради мира вкъщи, или също щяхте да си тръгнете, дори да останете сами?