След катастрофата на мъжа ми в къщата ми се появи бременната му любовница

„Коя сте вие?“ – това казах на момичето в коридора пред Съдебна медицина, а тя стискаше якето си с две ръце и беше пребледняла като стена.

Тя ме погледна и само прошепна: „Аз… аз съм Елица. Търся Мартин.“

Казах й: „Мартин ми е мъж. Ти коя си, че го търсиш тук?“

И тогава тя се хвана за корема. Тогава чак видях, че е бременна. Не много, ама личеше. И ми каза: „Той е и… с мен. От година и половина.“

Честно, ако не бях седнала на пластмасовия стол, сигурно щях да падна. Братът на Мартин, Пламен, беше до мен и направо скочи: „Момиче, махай се оттук, не ти е мястото.“ А тя почна да плаче и да повтаря: „Не знаех, че е женен. Кълна се, не знаех.“

Само че аз тогава изобщо не й вярвах. Мъжът ми беше загинал предната вечер на пътя между Пловдив и Асеновград. Казаха – мокър асфалт, висока скорост, камион излязъл насреща, станало за секунди. Аз още не можех да приема, че няма да се прибере, а някаква непозната ми казваше, че носи детето му.

Прибрах се у нас в „Тракия“, седнах на кухненския стол и почнах да ровя в телефона му. Преди това не съм му проверявала нищо. Не съм от тия. Или поне така си мислех. Намерих втори Viber с код, който беше записан в бележките му като уж ЕГН на клиент. Мартин работеше като търговски представител за строителни материали и постоянно беше по обекти, по складове, все с хора. Отворих чатовете и ми прилоша. „Лисе“, „моето момиче“, „пази се“, „в сряда съм при вас“, снимка на легло, снимка от някаква квартира, снимка на ехограф.

При нас имаше две деца – Виктор в седми клас и Дари, която беше на шест. И в един момент аз не плачех само, а направо се задъхвах от яд. Писах на номера: „Аз съм съпругата на Мартин. Не ми звъни повече.“ След две минути тя звънна.

„Моля те, само да ти кажа…“

„Няма какво да ми кажеш.“

„Има. Той щеше да ти казва.“

„А, да. След като родиш ли?“

Затворих.

Погребението мина като мъгла. Свекърва ми ме държеше за ръката, после шепнеше на Пламен, после двамата ме гледаха странно. На третия ден след погребението Пламен дойде и каза: „Трябва да знаеш още нещо.“ Викам: „Какво още бе?“ И той ми подаде папка. Договор за наем в Кършияка. На името на Мартин. Платени сметки. Детско креватче, купено на изплащане.

„Откъде го имаш това?“

„Аз му помогнах.“

Направо онемях.

Оказа се, че брат му е знаел. Не всичко, ама достатъчно. Според него Мартин бил „оплетен“, искал да приключи, ама Елица забременяла и не знаел как. Аз му креснах: „Не ми го изкарвай жертва.“ Пламен ми отвърна: „И теб не те изкарвам виновна, ама не е толкова просто.“

Е, как да не е просто? Изневерявал ми е, лъгал ме е, харчил е пари. Само че после почнаха да излизат и други неща. Фирмата му забавяла заплати от два месеца. Бил взел бърз кредит, за който аз не знаех. Помагал и на майка си за лекарства, защото пенсията й не стига. А аз през цялото време му мрънках защо все няма пари, защо пак е нервен, защо не водим децата никъде. Не казвам, че аз съм виновна. Само казвам, че явно нищо не съм знаела.

След седмица Елица дойде пред блока. Не се качи. Само стоеше долу. Слязох. Беше с една торба от аптеката и с подпухнали очи.

„Не искам нищо от теб“, каза ми. „Само да знам… той наистина ли е…“

„Да“, казах. „Наистина е.“

Тя седна на пейката и се сви. „Аз нямам никого тук. От Чирпан съм. В Пловдив дойдох за работа в един салон. Той ми помогна с квартирата. Каза, че е разделен, ама живеете заедно заради децата, докато оправите апартамента.“

Точно това ме удари. Защото нашият апартамент наистина беше в ремонт преди година. Значи е ползвал истински неща, за да лъже по-лесно.

Казах й: „И защо да ти вярвам?“

Тя ми подаде телефона си. Снимки, чатове, гласови. На една от снимките Мартин сглобява бебешко шкафче и е по анцуг, който аз му бях купила от мола. Това направо ме довърши.

После дойде най-грозното. Свекърва ми разбра, че Елица чака момче, и изведнъж каза: „Детето не е виновно.“ А за моите деца като че ли никой не мислеше какво им е. Виктор веднъж чу разговор и ме попита: „Тате имал ли е друга жена?“ Излъгах го. Казах: „Хората говорят глупости.“ Същата вечер повърна от нерви.

Междувременно Елица получи контракции в седмия месец и ме потърси, защото нямало кого. Не знам защо вдигнах. Може би защото ако не бях вдигнала и нещо стане, после щях да го мисля. Отидох до АГ-то в „Селена“. Седеше сама с чехли и една тънка жилетка. Майка й не говорела с нея, защото „се забъркала с женен“. Наемът й закъсняваше. Работата в салона я бяха спрели заради рисковата бременност.

Тогава за пръв път не я видях като любовницата. Видях едно уплашено момиче. На 26. Колкото бях аз, когато родих Виктор.

Казах й: „Не мисли, че ти прощавам.“

Тя отвърна: „Аз и не искам това. Само не знам какво да правя.“

Прибрах се и цяла нощ не спах. Сметки, училище, заемът на Мартин, майка му, децата, това бебе… На сутринта Виктор ме попита: „Мамо, защо плачеш в банята?“ И тогава не издържах. Не всичко, но му казах, че баща му е направил голяма каша и че има бебе, което не е виновно. Той много се ядоса. Каза: „Да не го водиш тука.“ После тресна вратата.

И пак… след два дни отидох при Елица с една тенджера мусака и два плика бебешки дрешки от Дари. Казах й: „Временно. Докато родиш и се оправиш. После ще мислим.“

Тя ме гледаше, все едно не чува. „Къде?“

„У нас. В малката стая. Не ми благодари.“

Първите седмици бяха ад. Свекърва ми каза, че съм си изгубила ума. Съседката от третия етаж веднага разбра и почна да разпитва кой е „новият човек“. Виктор не искаше да излиза от стаята. Дари пък веднага залепна за Елица и я питаше за бебето. Един ден чух как Елица плаче тихо в банята, защото била намерила в шкафа моя и на Мартин снимка от морето в Созопол. Не знаех какво да направя. Само оставих отвън ролка тоалетна хартия, защото беше свършила. Ей такива тъпи битови неща, ама от тях почна да става по-човешко.

Като роди, отидох с нея. Момчето се роди дребничко, но добре. Кръсти го Борис. Не Мартин, слава Богу. Като го видях, не усетих омраза. Усетих умора. И някакво… не знам. Че това дете няма никаква вина как е дошло.

Сега са минали осем месеца. Още живеем заедно. Не, не е идеално. Понякога се караме за глупости – мляко, пералня, кой е взел последната пелена. Понякога я гледам и пак ми идва да й кажа да си ходи. После виждам как храни Борис в три сутринта, а сутрин прави закуска на Дари, защото аз съм за ранна смяна в аптеката, и ми става криво, че животът ни стана такъв.

Най-трудно беше, когато Виктор сам поиска да подържи бебето. Елица се разплака, аз също, той се ядоса и каза: „Айде стига, бе.“ Това май беше първият нормален момент от месеци.

Не съм светица. Не съм й простила напълно. На Мартин май никога няма да простя. Обаче той си отиде и остави всичко на нас – да чистим, да обясняваме, да гледаме деца, да събираме пари, да понасяме приказки. И някак си аз реших, че поне децата няма да плащат за неговите лъжи.

Хората около мен са разделени. Едни казват, че съм луда. Други – че така се прави. Аз и сама не знам понякога. Знам само, че вечер като затворя вратата и чуя в едната стая Дари да се смее, в другата Борис да мрънка, а Елица да вика „Идвам, чакай малко“, къщата вече не ми звучи празна.

Кажете ми честно – вие бихте ли прибрали у дома жената, с която мъжът ви е живял тайно, ако тя чака детето му и няма на кого да разчита?