„Обичах го, но след онова в банковото приложение вече не знам дали изобщо го познавам“
„Ти ли си влизал в банковото ми приложение?“ Това беше първото нещо, което казах, и даже не му дадох време да си събуе обувките.
Той ме погледна, остави торбата от кварталния магазин до вратата и каза: „Пак ли почваме от вратата?“
„Не ми извъртай. Питам те нещо просто.“
„Да, влизал съм.“
Честно, повече ме удари това, че си призна веднага, отколкото самото влизане. Стоях в кухнята, телефонът ми беше на масата до сметката за парно и една бележка от детската градина за такса, и не можех да си подредя мислите.
Видях превод от 1850 лева към човек, когото не познавам. Не беше някаква грешка за ток, вода или вноска по кредита. Просто име и сума. Когато го попитах в чата, той само ми писа: „Ще говорим вечерта.“ От този отговор ми стана още по-лошо.
„Защо?“ го питах. „И как изобщо имаш достъп?“
Той седна и каза: „Имам ти кода от преди. Не съм го крил. Имах зор.“
„Зор за 1850 лева от моята сметка?“
Тук вече и аз не бях съвсем права, защото казвам „моята“, а реално в последната година и половина повечето разходи у дома минаваха през нея. Аз съм на постоянен договор, заплатата ми идва навреме, а той от две години е ту на обект, ту без работа, ту на граждански договор. Като се съберат детска, храна, лекарства за майка ми и вноската, често аз поемах повече. И уж бяхме решили, че това е временно и сме семейство.
Само че не бяхме решили, че може без да ме пита да тегли или превежда.
„На мой човек ги дадох. Имаше проблем“, каза.
„Какъв човек? Какъв проблем?“
Мълча доста. После излезе истината, ама не цялата наведнъж. Оказа се, че става въпрос за негов близък приятел от преди години, с когото пак се бил чул. Човекът имал дълг, натискали го, щяло да стане голяма беля. И той решил да помогне.
„С чужди пари ли се помага?“
„Не са чужди. Нали сме заедно.“
Това много ме жегна, защото точно аз най-много съм настоявала да не си делим всичко на „мое“ и „твое“. Даже майка ми ми е казвала: „Много се раздаваш, после ще плачеш.“ Аз се сърдех и я защитавах. Казвах, че човек, който е минал през тежки неща, има нужда от сигурност, не от подозрение.
Да, знаех за част от миналото му. Знаех, че преди години е имал проблеми с хазарт. Не някакви криминални истории, а обикновената българска мъка – онлайн залози, заеми от приятели, затъване, лъжи, после срам. Когато се събрахме, той ми каза, че това е зад гърба му. Аз поисках да вярвам. Даже прекалено много поисках.
Истината е, че преди три месеца пак бях видяла нещо странно. Имаше плащане за 320 лева към сайт, който не ми беше познат. Тогава той се закле, че било за части за колата на колега, който му върнал парите в брой. Усетих, че нещо не е наред, но си замълчах. Защото точно тогава майка ми влезе в болница в Пирогов, аз обикалях между работа, детето и нея, и просто нямах сили за още един фронт.
Та и аз си затворих очите. Това също е вярно.
„Кажи ми направо“, му казах. „На приятел ли си ги дал, или си ги проиграл?“
Той почна да плаче. Рядко съм го виждала така.
„Половината ги загубих. После се паникьосах. Преведох останалото на него, за да ми ги задържи, да не направя още по-голяма глупост.“
Направо седнах. Не заради парите само. А защото в този момент разбрах, че през цялото време не съм спорила с един превод, а с нещо много по-старо, което е стояло между нас и аз съм се правила, че не го виждам.
„Значи пак лъжи“, казах.
„Да. Но не е само това. От две седмици не спя. Пак ме дърпа. Срам ме беше да ти кажа.“
„А мен не те ли е срам да ме оставиш да мисля как ще платя вноската?“
Той вдигна рамене и каза: „Мислех, че ще ги върна до заплата.“
Това „мислех“ направо ме довърши. Защото така започват всички каши вкъщи – не с лош човек, а с нечие „мислех, че ще оправя нещата“.
После разговорът стана още по-гаден. Аз му казах, че ако до края на седмицата не ми върне парите, ще сменя всички пароли, ще разделя сметките и да си търси къде да живее. Той ми каза: „Все едно съм ти квартирант, не човекът до теб.“ Аз отвърнах: „Човекът до мен не ми влиза тайно в телефона.“ И това също беше болезнено вярно.
Само че има и друго. Преди година, когато остана без работа, аз му казах: „Спокойно, ще се оправим.“ После обаче на всяка караница вадех темата кой плаща. Не с тези думи, но го правех. Усещам го сега. Давала съм му помощ, но не и истинско спокойствие. Все едно съм му подала ръка, ама съм държала тефтер в другата.
Той не е чудовище. Не е и невинен. Аз не съм светица. Не съм и глупачка чак толкова, просто много исках да вярвам, че ако някой те обича, няма да повтори старото. А май любовта не лекува автоматично нищо.
Сега сме в едно жилище, говорим само за детето и сметките, и аз не знам кое е по-страшно – да го изгоня и после да се чудя дали не съм предала човек в слаб момент, или да го оставя и да живея с това, че всеки път като ми светне известие от банката, ще ми се свива стомахът.
Той каза, че е готов да започне терапия, да ми даде достъп до всичко, да подпише каквото искам, само да не се отказвам от нас. Аз обаче не знам дали доверие се връща с обещания, след като веднъж си видял колко лесно може да бъде счупено.
В момента най-много ме боли не сумата, а че вече не се чувствам спокойна в собствения си дом. И се чудя дали изобщо има връзка след такова нещо, или оттук нататък има само контрол, проверки и страх.
Вие как бихте постъпили на мое място – бихте ли дали още един шанс, ако човекът си признае и потърси помощ, или за вас тайното взимане на пари и лъжата са граница, след която любовта вече не стига?