Когато той се върна на вратата ми, вече не знаех дали искам извинение, или просто да си тръгне завинаги

„Не ми затваряй, моля те. Само пет минути.“

Като чух гласа на Иво през домофона, буквално ми омекнаха краката. Беше девет без нещо вечерта, бях по анцуг, дъщеря ми спеше в хола на разтегателния диван, защото още правим ремонт в детската, и последното, което исках, беше да го видя. Ама го видях. След три години. Същото яке, същият навик да стиска челюст, все едно всеки момент ще се скара с някого. До него – стар куфар.

Казах му: „Защо си тука?“

Той вдигна рамене и вика: „Нямам къде да отида тая вечер.“

Ей това ме подпали. „И това трябва да е мой проблем ли?“

Съседката от втория етаж точно слизаше и се загледа, та отворих, само и само да не става цирк на площадката.

Да, това е същият мъж, който преди три години ме остави за друга. Не някаква случайна история, а жена от работата му в Пловдив, в склада на фирмата за авточасти. Аз тогава бях на 37, работех на каса в „Фантастико“, майка ми беше след инсулт и аз я гледах, детето беше в трети клас, вноската по кредита за апартамента в „Люлин“ закъсняваше с два месеца, и точно тогава той реши, че „не е щастлив“. Така го каза. Не че е влюбен, не че е направил глупост. Не бил щастлив.

„Седни и говори тихо“, му казах. „И да знаеш – пари нямам.“

Той даже се обиди. „Не съм дошъл за пари.“

Аз се изсмях. Грозно, направо. „Ти винаги идваш да вземеш нещо. Ако не пари, нерви.“

Първите десет минути минаха така. Аз го хапя, той мълчи. После каза, че с онази – Диана – са се разделили преди половин година. Че останал без квартира, защото апартаментът бил на нейно име. Че в сервиза, където работел последно, го съкратили. И че имал нужда да види Мария.

Това с Мария ме жегна най-много. Три години не му е трябвало да я види особено. Да, пращаше понякога пари. Понякога. Като му се напомни. За рождения й ден – слушалки. За осми март – нищо. На родителската среща не е стъпвал. Аз бях лошата, дето все нещо мрънка.

Казах му: „Тя не е резервен вариант, ако това си намислил.“

И тогава той извади едни листи от куфара. Измачкани, от болница „Св. Георги“ в Пловдив. Изследвания. Диагноза на Диана. Онкология.

Аз млъкнах. Просто млъкнах.

Той седеше и гледаше пода. „Гледах я шест месеца. Химиотерапия, повръщане, припадъци, линейки, всичко. Не те търсих, защото… защото нямаше какво да кажа. И защото знаех как ще звучи.“

Питах го: „Защо ми ги показваш тия неща?“

А той: „Защото ти си решила, че съм изчезнал, щото не ми пука. А аз…“ И спря.

Аз веднага не се размекнах, да не си мислите. Напротив. Направо се ядосах още повече. Защото изведнъж трябваше и него да разбирам. И не ми стигаха собствените ми проблеми.

Казах: „Ти не се обади на детето си, Иво. Какво общо има болната ти жена с това?“

Той викна: „Не ми е жена!“

„Все тая!“

Събудихме Мария. Тя дойде сънена по чорапи в коридора и като го видя, замръзна. Не се хвърли да го прегръща, както той сигурно си е представял. Само каза: „Здрасти.“

Тогава вече ми стана съвсем гадно. Защото и двамата я гледаха, все едно аз трябва да реша какво да направят.

Той й каза: „Пораснала си.“

Тя отвърна: „Е, да.“

После седна на масата и си наля вода, все едно е чуждо дете в чужда къща. И каза нещо, дето още ми кънти: „Ти ако си дошъл, защото нямаш къде да спиш, кажи си. Само не говори все едно си дошъл за мен.“

Иво пребледня. Аз също. Защото това не бяха мои думи. Бяха нейни.

После стана още по-завързано. Той каза, че не иска да остава. Че всъщност дошъл, защото неговата майка, тоест бившата ми свекърва в Перник, продавала гарсониерата си и искала да даде една част на Мария. Но не искала парите да минават през мен, защото според нея аз щяла да ги „изям“ за ремонта. Направо ми кипна кръвта. След всичко, което съм влачила сама.

Обаче тук идва другото. Иво ми каза тихо: „Аз й казах да не ти вярва. Бях бесен след развода. Говорих глупости.“

Ей това ме удари по-силно и от изневярата. Защото аз години наред се чудех защо тая жена изведнъж спря да звъни на внучката си, защо на именния ден праща 50 лв. по Еконт и толкова. А той бил натровил всичко.

Мария стана и вика: „Значи всички сте си говорили зад гърба ми? Супер.“ И се заключи в банята.

След това седяхме двамата в кухнята и не знаех какво да кажа. Той повтори няколко пъти: „Съжалявам.“ Аз му казах: „Това не връща нищо.“ Той каза: „Знам.“ После добави, че в Пловдив е започнал да пие. Че Диана не била причината да си тръгне, а по-скоро оправданието. Че още преди това се чувствал провален – кредит, болна майка, моята майка, детето, работа, все не му стигало. И вместо да каже, че не издържа, избягал при някой, който не знае най-лошото за него.

Това може и да е вярно. Може и да е поредното мъжко обяснение, не знам. Но за пръв път не говореше като човек, който се пази.

Не го оставих да спи у нас. Не можах. Намерих му евтин хотел до Западен парк и му платих една нощ, да, аз му я платих, и още ме е яд, че го направих, ама не можех и да го изхвърля на улицата с тоя куфар. На тръгване той каза: „Не искам прошка. Искам поне Мария да не ме мрази за неща, които не знае.“

На другия ден говорих с нея. Тя каза: „Мамо, ти още го мразиш ли?“ Аз казах: „Не знам.“ И това беше самата истина. Защото не е онова старото, дето ревях в тоалетната на работа. Сега е нещо друго. По-скоро не искам пак да имам власт над мен човек, който веднъж вече ме е накарал да се чувствам все едно не струвам.

В същото време, като го видях с тия листи, съсипан, остарял, не изпитах удовлетворение. Само умора.

Сега свекърва ми иска да се видим заради парите за Мария. Иво иска постепенно да се сближи с нея. Мария казва, че ще реши сама, но е на 13 и ту е твърда, ту плаче за глупости от сорта, че другите бащи ги взимат след тренировка. А аз съм по средата и честно – не знам кое е по-правилно. Да пазя себе си и нея на разстояние, или да отворя врата, която навремето едва затворих?

Аз оцелявах без него и това ми върна нещо от мене. Ама явно още не съм приключила съвсем. Вие какво бихте направили на мое място?