Казвам се Силвия и живея в Пловдив. След смъртта на баща ми майка ми изпадна в дълбока депресия, а аз и съпругът ми Димитър се опитвахме да задържим семейството си цяло. Всичко се усложни, когато емоциите, недоразуменията и ежедневните проблеми започнаха да се трупат, а спасението дойде от най-неочакваното място – от моята свекърва.
Казвам се Мария и това е историята за това как раждането на нашия син, Александър, преобърна живота ми и този на съпруга ми, Димитър. Между безсънни нощи, караници и усещането, че никога не съм достатъчно добра, открих колко трудно е да поискаш помощ и да признаеш собствената си слабост. Но може би именно в тази уязвимост се крие силата да започнеш отначало.
Седя на стълбите пред блока и слушам как мама плаче в кухнята, докато татко вече не се прибира вкъщи. Аз съм Даниел, на 16, и се опитвам да разбера къде сбъркахме всички. Историята ми е за разбитото ни семейство, за вината, която тежи като камък, и за въпроса: има ли изобщо виновен, когато любовта си отиде?
Лежа в леглото си, стиснала възглавницата, и се чудя дали има смисъл да ставам утре. Всичко се срина – мъжът ми ме предаде, парите не стигат, а децата ме гледат с очи, пълни с въпроси, на които не мога да отговоря. Но някъде дълбоко в мен се надига глас, който ме кара да се боря още един ден.
Казвам се Елена и моята история започва в една мразовита ноемврийска сутрин, когато чух майка ми да казва, че синът ми е само бреме. Бях останала без работа след майчинството и всеки ден беше борба да намеря нова работа и място в детска градина в София. Между отчаяното търсене, семейните напрежения и нарастващите съмнения, започнах да се питам дали не съм сгрешила, че съм станала майка.
