Казвам се Мартин и съм на шест. На рождения си ден реших да дам спестените си пари на съученик, който нямаше с какво да си купи нови обувки. Това мое решение отприщи вълна от доброта, която промени не само моя живот, но и този на цялото ни училище.
На шест години взех решение, което беляза целия ми живот – отказах да пусна майка си обратно в дома ни. Сега, като възрастен с дете, се връщам към този момент и се питам дали някога ще намеря прошка – към нея и към себе си. Това е моята история за болката, вината и надеждата за помирение.
В един дъждовен следобед, когато всичко изглеждаше спокойно, животът ми се преобърна. Семейството ми осинови малкия Петър, но една неочаквана вест разтърси нашия дом и разкри тайни, които никой не искаше да признае. Това е моята история за болката, прошката и надеждата.
Родих се без уши в малко българско село и цялото ми детство беше белязано от тишина и неразбиране. Семейството ми се бори с бедността, предразсъдъците на хората и отчаянието, докато един ден не се появи надежда – възможност за революционна операция в София. Това е моята история за болката, надеждата и първия звук, който чух – гласът на майка ми.
Когато бях на шест, семейството ми се разпадна заради алчност и предателство. Години по-късно родителите ми поискаха прошка, но раните останаха твърде дълбоки. Сега се чудя дали някога ще мога да простя и да върна изгубеното време.
В една бурна нощ животът ми се преобърна, когато непознато дете се появи на прага ни, оставено от изчезналата ни дъщеря. През следващите дни се борих с болката, вината и надеждата, докато търсех отговори за нейните решения и нашето бъдеще. Това е история за прошката, родителската обич и трудния път към помирението със себе си и близките.
Бях само на 11, когато майка ми ме остави при баба ми, за да започне нов живот с новия си съпруг. Години по-късно, когато тя се появи на прага ми с молба да живее при мен, в мен се разрази буря от стари рани и неизказани думи. Сега стоя пред избора дали да простя или да остана вярна на болката си.
Цял живот вярвах, че баща ми ме е изоставил, докато един дъждовен ден не намерих скрити писма в стария гардероб на мама. Откритията ми преобърнаха представата ми за семейството и ме накараха да се изправя срещу болезнени истини. Сега се питам дали някога ще мога да простя – и на себе си, и на майка ми.
Седя на кухненската маса и гледам внучката си, докато дъщеря ми Ана и зет ми Михаил отново закъсняват от работа. Не мога да разбера защо решиха да имат дете точно сега, когато кариерата им е всичко за тях. Чувствам се разкъсана между гордостта от успехите им и болката, че малката Мария расте с бавачка, а не с родителите си.
Казвам се Мария и съм майка на деветгодишната Виктория, чиито къдрици се превърнаха в причина за отхвърляне от училища. Преживяхме унижение, гняв и безсилие, но не се отказах да се боря за правото ѝ на образование. Историята ни е за болката да си различен в България и за силата на майчината любов.
Още от малка знаех, че мама е просто човек, който идва и си отива. Никога не съм усещала топлината ѝ, а думите ѝ винаги бяха студени и премерени. Това е историята ми за липсата, за болката и за решението да ѝ давам само толкова, колкото тя даде на мен.
В тази история разказвам за моята първа и най-голяма любов – Мария, момичето от нашия квартал, което съдбата отне от мен твърде рано. След години на търсене, разочарования и лични провали, не се отказах да я намеря и да се боря за нас. Това е разказ за болката, надеждата и истината, която понякога ни изненадва, когато най-малко очакваме.
