Казвам се Даниела и съм майка на две деца. Заради татуировките си всеки ден се сблъсквам с предразсъдъци – от забрани да влизам в училището на децата ми до откази на интервюта за работа. Това е моят вик за разбиране и приемане в общество, което все още трудно прощава различието.
Когато непознат обиди сина ми Калоян, който има синдром на Даун, не можах да замълча. Реших да напиша писмо до този човек, за да му покажа какво означава истинската доброта и съпричастност. Това е моята история за болката, силата и надеждата.
Казвам се Мария и съм майка на деветгодишната Виктория, чиито къдрици се превърнаха в причина за отхвърляне от училища. Преживяхме унижение, гняв и безсилие, но не се отказах да се боря за правото ѝ на образование. Историята ни е за болката да си различен в България и за силата на майчината любов.
Казвам се Мария и съм на 74 години. Наскоро преживях унижение в аптеката, което ме накара да се замисля за мястото на възрастните хора в нашето общество. Тази история е за болката, самотата и надеждата, че нещо може да се промени.
