В тази история разказвам за живота си като майка, която е посветила всичко на децата си, но в края на дните си остава сама. Преживях любов, загуба и разочарование, докато се борех със самотата и търсех смисъл в ежедневието си. Сега се питам – заслужаваше ли си всичко това и къде сбъркахме като родители?
Още от малка усещах, че баба и дядо не разбират какво наистина ме радва. Винаги настояваха да играя с дървени кукли и стари пъзели, докато аз мечтаех за цветни моливи и книги за рисуване. Тази история е за болката от неразбирането между поколенията и търсенето на път към взаимното приемане.
Винаги съм вярвала, че чудесата се случват на другите, докато не станах майка на 40. Радостта ми беше безкрайна, но бързо се сблъсках с трудностите и страховете на късното родителство. Сега се питам – дали дадох на дъщеря си всичко, или ѝ отнех най-важното?
Живея в стар панелен блок в Люлин и от месеци съм въвлечена в странна ситуация – съседката ми все по-често оставя детето си при мен, сякаш съм му втора майка. В началото го приемах като помощ, но вече усещам, че ме използват, а напрежението вкъщи расте. Сега трябва да намеря сили да кажа „стига“ – но как да го направя, без да се превърна в лошата съседка?
