Две години след като взехме съдбоносно решение за ипотека и оставихме децата при майка ми за няколко дни, животът ни се преобърна. Една нощ най-малкият ни син се обади разплакан и ни помоли да се приберем по-рано. Тази вечер разкри истини за семейството ни, които дълго бях пренебрегвала.
Още с отварянето на входната врата усетих, че нещо не е наред. Мечтата ми за спокойна почивка се разби между семейни кавги и финансови тревоги. Това е моята история за разочарованието, надеждата и въпроса – може ли човек някога да избяга от задълженията си?
Винаги съм вярвала, че трябва да помагаме на децата си, когато можем. Помогнах на сина си Димитър да изплати ипотеката си, но сега той и съпругата му ме държат настрана от собствения им дом. Чувствам се предадена и се питам – къде свършва майчината обич и започва границата на самоуважението?
В този разказ споделям как едно уж обикновено решение – да изпратим децата при баба им за няколко дни, се превърна в катализатор на дълбоки семейни конфликти и разкри скритите ни страхове. Докато се борим с последиците от прибързаната ни покупка на жилище и натиска на ипотеката, отношенията ни с децата и помежду ни се променят необратимо. Питам се: струваше ли си всичко това заради мечтата за „собствен дом“?
