На масата, сред шумните гласове на непознати, почувствах как гърлото ми се затяга. Около мен – топли усмивки, а в мен – студена празнота. Чаках да се почувствам част от тях, но сенките на чуждото се протягаха по-бързо от всяка покана за близост. Мога ли да се нарека тяхна, щом трябва да туширам себе си, за да се впиша? Колко от себе си бих изгубила, преди да спечеля тяхното признание?

Историята ми е въртележка от компромиси и сълзи, от тайни битки в душата и неизказани мисли в нощта. Но дали някога наистина ще се почувствам „у дома“, ако за това трябва да се откажа от онова, което съм?

Надникнете в коментарите – там съм разказала всичко до най-дребния детайл. Ще познаете ли себе си в огледалото на моята борба? 👇👇