Казвам се Моника и никога не съм си представяла, че решението да кърмя сина си Даниел до осемгодишна възраст ще разтърси основите на моето семейство. Вярвах, че правя най-доброто за детето си, но днес се боря с вина, неразбиране и отчуждение от най-близките си хора. Това е моята изповед за болката, изборите и надеждата за прошка.
Казвам се Снежана и родих сина си, Деян, на четиридесет години. В опита си да му дам всичко, което на мен ми липсваше, го разглезих и сега гледам как се отдалечава от мен – егоистичен и неблагодарен. Всяка наша кавга ме разкъсва все повече, а аз се питам дали изобщо съм го обичала по правилния начин.
Избягах от дома веднага след като завърших гимназия, оставяйки майка ми сама с болния ми брат. Сега се боря с вината, гнева ѝ и собственото си чувство за вина, докато се опитвам да намеря пътя си в София. Търся съвет как да се справя с тази болка и дали някога ще мога да простя на себе си.
