Израснал в малко градче в България, връзката ми с баща ми винаги беше смесица от възхищение и дистанция. Той беше човек на малко думи, а аз бях дете, което жадуваше за разговори. С времето търсех независимост и се преместих в оживения живот на столицата, който изглеждаше като свят, далечен от тихото ми родно място. Връзката ни беше учтива, но липсваше дълбочина. Когато стана ясно, че той вече не може да живее сам, решението да го преместим в дом за възрастни хора беше неизбежно, но остави болка, която думите не можеха да излекуват.