Още от първия ден след сватбата ми с Петър, родителите ми не можаха да го приемат. Опитвах се да балансирам между любовта към мъжа си и уважението към семейството, което ме е отгледало, но напрежението само се засилваше. Сега, когато дъщеря ни расте в тази атмосфера на отчуждение, се питам дали някога ще намерим път един към друг.
В този разказ споделям как мечтаната ми пенсия се превърна в източник на вина и напрежение, след като дъщеря ми Мария ме обвини, че живея безгрижно, докато тя и семейството ѝ се борят с дългове. Семейните конфликти, чувството за отговорност и българската реалност на поколенията под един покрив изпълват историята ми с емоции и трудни решения. В края се питам – има ли право човек да мисли за себе си, когато децата му страдат?
Живея с мъжа си и четиригодишния ни син в малка гарсониера в Люлин. Всичко се преобръща, когато майка ми, която винаги е била трудна, решава да се нанесе при нас. В тази история разказвам за сблъсъка на поколения, липсата на лично пространство и какво означава да останеш семейство, когато стените буквално те притискат.
Още от първия миг, когато станах майка, майка ми Мария не спря да критикува всичко около мен – от начина, по който гледам детето, до това как семейството на съпруга ми не се включва достатъчно. Винаги съм се възхищавала на силата ѝ, но сега нейната вечна неудовлетвореност разяжда нашето семейно щастие. Тази история е за болката, компромисите и надеждата, че някога ще бъдем разбрани.
Всичко започна с крясъци и разбити чаши в кухнята на нашата панелка в Кючук Париж. Аз, Мария, на 18, и Петър, на 19, се оказахме родители, без да сме готови за това. Тази история е за болката, страха и надеждата, които изпитахме, докато се опитвахме да спасим не само нашето семейство, но и себе си.
