Казвам се Лилия и от шест месеца живея в тишина, която се е настанила между мен, съпруга ми и свекърва ми. Децата ми питат защо баба вече не идва, а аз самата не знам какво да им отговоря. В този разказ търся отговори, които може би никога няма да дойдат, и споделям болката и надеждата, че един ден всичко ще се изясни.
В един ден изгубих всичко: съпругът ми ме изгони от дома, отнеха ми сина, а семейството ми се обърна срещу мен. Всички ме обвиняваха за болестта на детето ми, но не се предадох – борих се за него до край. Това е моята история за отхвърляне, надежда и силата на майчината любов.
Казвам се Лилия и никога няма да забравя онази нощ, когато ме отведоха от дома ни. Години наред чаках майка ми да се върне, но съдбата ме изправи пред нови хора и нова любов, която не съм очаквала. Това е моята история за болката, надеждата и семейството, което намерих, когато най-малко очаквах.
Една сутрин, в най-тежкия момент от живота ми, намерих плик на прага си, който промени всичко. Семейните ни проблеми, дълговете и болката от предателството ме бяха смачкали, но тази неочаквана помощ ми даде сили да се боря. Това е моята история за отчаянието, прошката и малките чудеса, които ни спасяват.
Преди пет години дъщеря ми, Мария, изчезна безследно след среща с новото си гадже. Оттогава животът ми се превърна в безкрайна борба с безразличието на полицията, подозренията на съседите и собствената ми вина. Това е моята история за болката, надеждата и непримиримостта на една майка.
Една студена зимна вечер, когато вече дни наред не бях яла като хората, отчаяно помолих майка ми за парче хляб. Вместо обич, получих поредния шамар. Това е моята история – как оцелях в сянката на домашното насилие и как намерих надежда там, където не очаквах.
Казвам се Ема и още на шест години разбрах какво значи да бъдеш изоставен. Години наред чаках майка си в дома за изоставени деца, вярвайки, че ще се върне за мен, но съдбата ми поднесе нов шанс чрез семейство, което избра да ме обича като свое дете. Това е моята история за болката, надеждата и намирането на дом там, където най-малко очакваш.
В този разказ споделям как най-добрата ми приятелка Мария се промени напълно след раждането на първото си дете. Нашата близост беше подложена на изпитание, докато тя се изгубваше в новата си роля, а аз се чувствах безсилна и изоставена. Това е история за приятелството, загубата и надеждата.
Казвам се Мария и светът ми се срина в деня, когато чух диагнозата на сина ми – остра левкемия. Последното му желание беше да съберем 15 000 книги за децата в болниците, а аз, разкъсвана от болка, но водена от любов, тръгнах да изпълня тази негова мечта. Това е разказ за борбата, загубата, безкрайната майчина обич и силата на българската общност, която превърна скръбта в надежда.
В онази нощ, когато дъщеря ми Ани спря да диша, светът ми се срина. Докато се борех за живота ѝ, стари семейни конфликти и дълбоко заровени страхове изплуваха на повърхността. Това е моят разказ за загубата, надеждата и смелостта да се изправя срещу най-дълбоките си рани.
В този разказ споделям болката си като майка, която усеща как дъщеря ѝ се отдалечава все повече след брака си. Най-силно ме нарани отсъствието ѝ на годишнината от смъртта на баща ѝ, когото винаги е обожавала. Сега се питам дали съм я загубила завинаги или има надежда да се върне при мен.
Животът ми се преобърна, когато загубих съпруга си и децата му ме изгониха от нашия дом. Изправена пред предателство и бездомие, открих сила в себе си и подкрепа от неочаквани места. Това е моята история за болката, но и за надеждата и човешката доброта.
