Всяка сутрин, докато градът още спи, аз вече съм на спирката с метлата в ръка. Животът ми не беше лек – загубих баща си, майка ми се разболя, а борбата за прехрана и учене стана ежедневие. Въпреки всичко, продължавам напред, вярвайки, че трудът и честността ще ме отведат до по-добро бъдеще.
Казвам се Мария и съм майка на деветгодишната Виктория, чиито къдрици се превърнаха в причина за отхвърляне от училища. Преживяхме унижение, гняв и безсилие, но не се отказах да се боря за правото ѝ на образование. Историята ни е за болката да си различен в България и за силата на майчината любов.
Казвам се Мария и съм самотна майка от Пловдив. Историята ми е за борбата между страха да не сгреша като родител и желанието да дам свобода на сина си Петър да открие себе си. В този разказ ще ви покажа как понякога, опитвайки се да защитим децата си, всъщност им пречим да разцъфтят.
Когато дъщеря ми Калина започна първи клас, напуснах работата си, за да подкрепя нейното образование и извънкласни дейности. Сега, когато Калина е в осми клас, се боря да се върна на работа на четиридесет и три години. Мислех, че вземам най-доброто решение за семейството си, но реалността ме остави изгубена и съмняваща се в собствената си стойност.
Самотна майка в края на 40-те си години решава да вложи всичките си ресурси и енергия в бъдещето на сина си, фокусирайки се върху неговото образование и благополучие. Въпреки това, нейните добре намерени усилия не дават очакваните резултати.
