Казвам се Моника и никога не съм си представяла, че решението да кърмя сина си Даниел до осемгодишна възраст ще разтърси основите на моето семейство. Вярвах, че правя най-доброто за детето си, но днес се боря с вина, неразбиране и отчуждение от най-близките си хора. Това е моята изповед за болката, изборите и надеждата за прошка.
Казвам се Петър и съм баща на единайсетгодишния Мартин. Историята ми започва в деня, в който видях сина си публично унижен от учителите си, а видеото се разпространи из целия град. Това беше моментът, в който разбрах, че трябва да се изправя срещу системата, която би трябвало да пази децата ни.
В тази история разказвам за най-болезнения момент в живота си – когато майка ми предпочете да се съобрази с мнението на съседите, вместо да ми помогне. Винаги съм се чувствала невидима и неразбрана, защото за нея думите на другите бяха по-важни от моите чувства. Тази случка промени завинаги отношенията ни и ме накара да се замисля колко често в България чуждото мнение управлява живота ни.
Още преди да се роди дъщеря ми Лили, я обличах в най-скъпите бебешки дрехи. Исках да ѝ дам всичко, което аз нямах, но скоро се оказах изправена пред неодобрението на близките си и собствените си съмнения. Сега се питам – дали наистина правя най-доброто за нея, или просто се опитвам да запълня празнините в себе си?
В един обикновен български дом, аз се сблъсквам с решението на дъщеря ми да се разведе, въпреки че всички около нас виждат брака ѝ като идеален. Като майка, се боря със спомените за собствените си компромиси и с натиска на обществото, което очаква от нас да пазим фасадата на щастието. Това е моята изповед за сблъсъка между поколенията, страховете и надеждите ни.
Всичко се случи за секунди – синът ми изскочи на терена по време на важен мач, а аз, без да мисля, се втурнах след него. Погледите на стотици хора, шепотите, камерите – всичко се обърна срещу мен. Сега се чудя: какво означава да си добра майка в свят, който те съди за всяка грешка?
Аз съм Мария и цял живот се боря да бъда повече от просто лице в тълпата. Заедно с моите приятелки Елена и Павлина преминахме през изпитания, които разклатиха самочувствието ни и ни накараха да се запитаме кои сме всъщност. Това е история за невидимата битка на жените в България – между очакванията на обществото, семейството и собствените ни мечти.
Винаги съм била тази, която всички наричаха „вечната млада“. Но зад безупречната кожа и усмивката ми се криеше страхът от остаряването и самотата. Днес ще ви разкажа какво наистина означава да изглеждаш добре, но да не се чувстваш добре.
Навърших 60 години и за първи път в живота си се почувствах истински свободна. След два брака, разбити мечти и безброй компромиси, осъзнах, че желанието ми за нов брак е изчезнало. Това е моята история за любовта, самотата и смелостта да избереш себе си, когато всички очакват друго.
Казвам се Иван и на 54 години съм. След болезнен развод и години на самота, обществото и близките ми настояват да се оженя отново, но аз избирам друг път. Тази история разказва за вътрешната ми борба, разговорите с приятели и семейството, и защо предпочетох да остана сам.
На път за София след изтощителна конференция, Елена Петрова очакваше спокойно пътуване към дома. Въпреки това, случайна среща с консултант по красота на летището се превърна във вирусна дискусия в социалните мрежи относно натиска да се съобразяваме с идеалите за красота и разпространената възрастова дискриминация.
