Казвам се Радостина и никога няма да забравя онази студена ноемврийска вечер, когато ме хванаха да крада храна от супермаркета. Вместо очакваното наказание, полицай Георги ми подаде ръка и това преобърна не само нашата Коледа, но и целия ми живот. Този разказ е за отчаянието, срама и човечността, която може да разруши дори най-дебелите стени на безнадеждността.
Казвам се Мария, на 29 години съм и вярвах, че държа живота си в ръце. След раждането на сина ми всичко се разпадна: мъжът ми ме изостави, свекърва ми се намеси във всяко мое решение, а най-добрата ми приятелка ме обвини за всичко. Това е разказът за това как се изгубих – и може би отново се намерих.
Казвам се Мария Георгиева, майка на три деца от квартал „Филиповци“ в София. В една студена декемврийска вечер, малко преди Коледа, отчаянието ме тласна към постъпка, за която никога няма да се гордея. Това, което се случи след това, промени не само моя живот, но и начина, по който гледам на света.
В най-мрачния момент от живота ми, когато всичко изглеждаше загубено, намерих сила и надежда чрез молитва и вяра в Бог. Семейните проблеми, безработицата и отчаянието ме бяха довели до ръба, но именно тогава открих истинската си опора. Това е моята изповед за болката, прошката и новото начало.
Една сутрин разбрах, че майка ми е тежко болна и животът ми се преобърна. В отчаянието си търсих опора във вярата и молитвата, докато се опитвах да държа семейството ни заедно. Тази история разказва за болката, страха и надеждата, които изпитах по пътя към изцелението.
Казвам се Стефан и живея в панелен блок в Люлин. След години на търпение и безсънни нощи, шумът от съседите ме доведе до ръба на отчаянието и ме накара да направя нещо, за което днес съжалявам. Това е моята изповед за самотата, безсилието и границите на човешкото търпение.
