Аз съм Мария, вдовица от Пловдив, която се сблъсква с най-голямата болка за една майка – да види как единственото ѝ дете се отчуждава заради чуждо влияние. След смъртта на съпруга ми, домът ни стана всичко за мен, но снахата ми Ива започна да настоява да разменим апартаментите си. Сега синът ми Николай вярва, че аз съм егоистка, а аз се чудя дали наистина съм сгрешила някъде.
Аз съм Мария и винаги съм вярвала, че правя най-доброто за дъщеря си, но животът ми поднесе най-голямата изненада – разбрах последна, че ще ставам баба. Историята ми е за пропуснатите моменти, болката от отчуждението и надеждата, че някога ще намерим път една към друга. Питам се: къде сбърках и има ли връщане назад?
Две години не съм чувала гласа на дъщеря си Нора. Всяка вечер се питам къде сбърках като майка и дали някога ще ми прости. Това е моята изповед за болката, гордостта и надеждата.
Пиша това писмо, защото сърцето ми не издържа повече на тишината между мен и децата ми. След като се преместихме в Пловдив заради работата ми, всичко се промени – отношенията ни се разпаднаха, а аз се чувствам виновна за всяка тяхна сълза. Сега търся начин да ги върна обратно в живота си, но не знам дали ще ми простят.
Казвам се Мария и от години гледам как брат ми Петър се отдалечава от нас заради жена си, Десислава. Винаги е бил тих и кротък, но сега мълчанието му ни разделя. Тази история е за болката, която носи едно семейно отчуждение, и за въпросите, които остават без отговор.
Животът ми се преобърна, когато синът ми Петър се отчужди от мен и от семейството си. Поканих бившата му съпруга Мария и внука си да живеят с мен, за да не останат на улицата. Сега се питам – къде сбърках като майка и защо най-близките ми хора са ми станали чужди?
След години на жертви и безкрайна работа, реших да си взема почивка само за себе си. Това мое решение обаче разклати семейните устои и ме изправи срещу най-близките ми хора. Сега се чудя дали свободата си струва, ако цената ѝ е самотата.
Казвам се Мария и съм мащеха на Деси. Отгледах я от малка, но когато дойде най-важният ден в живота ѝ, тя избра да ме изключи. Сега се питам: къде сбърках и какво означава да си истинско семейство?
Срещнах сина си Теодор в центъра на София, а той се престори, че не ме познава. В този момент целият ми живот и жертвите, които направих като самотна майка, се стовариха върху мен с пълна сила. Сега се питам – достатъчна ли е любовта, за да задържи едно семейство заедно?
Подарихме на дъщеря ни апартамента на моите родители, вярвайки, че това ще я направи щастлива и ще ни сближи. Вместо благодарност и топлина, срещнахме студенина и отчуждение. Сега се чудя дали добрината ни не се превърна в пропаст между нас.
Вече година живея в тишината, която остави дъщеря ми след себе си. Не разбирам къде сгреших и всяка вечер се питам какво можех да направя по-добре. Тази история е моят опит да намеря отговори и може би – прошка.
Дъщеря ми Мария ми каза, че не иска да присъствам на сватбата ѝ, защото не се разбирах с нейния избраник. Никога не съм вярвала, че ще чуя подобни думи от собственото си дете. Тази история е за болката, гордостта и границите между майка и дъщеря в съвременна България.
