На дванадесет години родителите ми, Иван и Мария, преминаха през бурен развод. Двадесет години по-късно реших да простя на баща си, Иван, за това, че ни напусна, решение, което дълбоко огорчи майка ми, Мария, и напрегна нашите отношения.
Месеци наред семейството ми и това на Марин ме убеждаваха да пренебрегна неговото предателство в името на нашето бъдеще заедно. Те вярваха, че прошката е от съществено значение за запазване на единството на семейството ни. Въпреки това, с времето започнах да се съмнявам не само в лоялността на Марин, но и в самата същност на нашата връзка. Това е историята за това как аз, Емилия, се борих с неумолимия семеен натиск, измамата на Марин и суровата истина, че някои рани са твърде дълбоки, за да се излекуват. Това е пътуване на самооткриване, приемане и болезненото решение да пуснеш, дори когато означава да се изправиш пред несигурно бъдеще.
През последната година майка ми настоява да се помиря с отчуждения ми брат и да му подам ръка – в крайна сметка, той е част от семейството. Въпреки това, спомените за предателството и болката, които той причини, все още са живи в съзнанието ми. Отказвам да го допусна обратно в живота си, убеден, че намеренията му остават злонамерени.
Трогателна история за борбата на една майка да възстанови връзката си със сина си, Михаил, след години на неразбирателство и болка, водена от вяра и самоанализ.
Сърдечен разказ за това как вярата и молитвата не бяха достатъчни, за да избягам от последствията на една съдбоносна грешка.
