Казвам се Анета и съм майка, която гледа как дъщеря ѝ Елина се отдалечава все повече, докато се бори с нещастен брак. Опитите ми да я предпазя само задълбочиха пропастта между нас, а сега се чудя дали съм сгрешила като майка и човек. Тази история е за болката, вината и надеждата за прошка.
В този разказ споделям как мечтаната ми пенсия се превърна в източник на вина и напрежение, след като дъщеря ми Мария ме обвини, че живея безгрижно, докато тя и семейството ѝ се борят с дългове. Семейните конфликти, чувството за отговорност и българската реалност на поколенията под един покрив изпълват историята ми с емоции и трудни решения. В края се питам – има ли право човек да мисли за себе си, когато децата му страдат?
Дъщеря ми ми призна, че се чувства по-нищожна пред свекърите си, защото аз не мога да им осигуря същия стандарт. Тя не разбира, че за мен всеки лев е борба, докато те имат успешен бизнес и не броят стотинките. Болката ми е двойна – не само че не мога да ѝ помогна, но и че тя ме обвинява за нещо, което не зависи от мен.
