В свят, все по-доминиран от технологията, един мъж се стреми към перфектно автоматизиран живот, като пренебрегва човешките връзки. Тази история разглежда живота на човек, който вярва, че джаджите могат да заменят компанията, само за да открие, че е затворен в свят без топлина и разбиране.
В сърцето на България, Елена, жена в края на 60-те си години, размишлява върху живота си, изпълнен с любов, загуба и постепенното отстъпление от идеята за брак. Нейната история разкрива емоционалните сложности, пред които се изправят много по-възрастни жени, които се питат за необходимостта от брака в златните си години. Този разказ разкрива фините, но дълбоки причини, поради които някои избират самотата пред компанията.
Маргарита и съпругът ѝ, Димитър, прекараха младостта си, изследвайки красивите пейзажи на България, водени от страстта на Димитър към фотографията. Те решиха да отложат създаването на семейство, наслаждавайки се на независимостта и красотата на света. С времето Маргарита се оказа сама в по-късните години от живота си, с живот, който ѝ напомняше за направените избори.
Мария никога не е мислила, че ще се озове в дом за възрастни хора. Веднъж заобиколена от семейство и смях, животът ѝ пое неочакван обрат. Майка на три деца, тя имаше успешна кариера, любящ съпруг и дом, изпълнен с топлина. Но с годините връзките, които ценеше, започнаха да се разпадат.
Отношението на снаха ми се промени драстично, когато внукът ми започна училище. Преди това не можеха да се справят без моята помощ и тя ме наричаше „мамо“, казвайки, че съм чудесен човек. Но сега всичко е различно; вече не се нуждае от моята помощ. Дори повишава глас срещу мен и не ми позволява да виждам внука си.
Госпожа Мария е пенсионерка от години. Тя гледа през прозореца, чудейки се какво правят сега нейните пораснали дъщери и син. Ще дойдат ли да й честитят рождения ден? Може би поне ще се обадят? Те не изглежда да искат да прекарват свободното си време с възрастната си майка. „Спомням си, когато съпругът ми ме остави с три деца. Той не искаше…“
