Казвам се Лиляна и съм на 62 години. Живея с моя син Иван и неговата съпруга Мария в малък апартамент в София, където всеки ден се боря с усещането, че вече не съм нужна. Тази история разказва за болката, самотата и надеждата, които изпитва една майка, когато домът ѝ вече не е неин.
Казвам се Богомил и с жена ми Елица цял живот градихме нашия малък рай в двора. Сега, когато силите ни намаляват, децата и внуците се появяват само когато имат нужда от нещо. Това е моята история за болката от самотата сред близки хора и за трудния избор между любовта и самоуважението.
Казвам се Мария и животът ми се преобърна, когато синът ми Петър се разведе с жена си Ева. Изведнъж бях изключена от живота на любимата ми снаха и внуците ми, сякаш никога не съм била част от тяхното семейство. Сърцето ми се къса, докато се опитвам да намеря път обратно към тях.
Казвам се Вера и цял живот съм била невидима – за съседите, за колегите, дори за собственото си семейство. Докато един ден неочаквано приятелство не разклати света ми и ме накара да се запитам дали съм достатъчна такава, каквато съм. Това е моята изповед за търсенето на смисъл и глас в един свят, който отдавна ме е забравил.
Винаги съм вярвал, че красотата идва отвътре, но животът ми поднесе изпитание, което разтърси тази вяра. Срещнах жена, която ме накара да се влюбя в образ, а не в човек. Сега се питам: заслужава ли си да търсим истината, когато всички около нас носят маски?
Животът ми се преобърна, когато най-добрата ми приятелка, Мария, се омъжи за бившия ми съпруг. Докато се борех със самотата и отглеждането на децата, тя ме изостави в най-тежкия момент. Това е моята история за предателство, болка и търсене на прошка.
Казвам се Елена и никога няма да забравя деня, в който внучката ми невинно ми каза, че децата ми искат да ме изпратят в старчески дом. Тази истина ме разтърси до основи и преобърна целия ми свят. Днес живея сама, но с гордо вдигната глава и се питам – наистина ли семейството е всичко?
Казвам се Мария и на 63 години отново открих любовта, след като дълго време живях в сянката на самотата след смъртта на съпруга ми. Срещнах човек, който разпали в мен чувства, които мислех, че са останали в миналото, но семейството ми не прие новата ми връзка и ме упреква, че съм наивна и смешна. Това е моята история за късната любов, болката от неразбирането и борбата за правото да бъда щастлива.
Казвам се Димитър и работя като медицинска сестра в неврологичното отделение на болница в Пловдив. След като преживях инсулт и ме изписаха от болницата, никой от семейството ми не дойде да ме вземе. Това е моята история за изгубената любов, семейните конфликти и търсенето на прошка.
На шейсетия си рожден ден вместо подарък получих бракоразводни документи от съпруга си. Историята ми разказва за предателството, самотата и борбата да намеря себе си отново в един свят, който се срутва. През сълзи, гняв и прошка, аз търся отговор на въпроса: как се започва отначало, когато всичко познато изчезне?
След години тежък труд в Германия се върнах в България, за да сбъдна мечтата си за дом със семейството. Но когато най-накрая построих къщата на село, синът и снаха ми отказаха да напуснат града. Останах сам, изправен пред празнотата и въпроса какво всъщност означава да си у дома.
Казвам се Димитър и преди шест месеца се преместихме със съпругата ми Ива в София, търсейки ново начало. Но когато баща ѝ, господин Георгиев, започна да идва почти всеки уикенд, спокойният ни живот се превърна в постоянна напрегнатост и недоразумения. Всяка кавга с Ива завършваше с мълчание, а аз се чувствах все по-самотен в собствения си дом.
