Тази нощ, докато стоях в студения коридор с двете си деца, сърцето ми се късаше от страх и отчаяние. След години психически и физически тормоз от страна на съпруга ми, най-накрая намерих сили да избягам, но се оказах сама в град, където хората предпочитат да не виждат чуждата болка. Сега се питам – има ли място за нас тук, сред тези, които обръщат глава?
Казвам се Мария и съм самотна майка от малко село в Северна България. Моят разказ е за болката от отхвърлянето, борбата с бедността и предразсъдъците, и за силата, която намерих в себе си, за да покажа на дъщеря си, че никога не трябва да се отказваш. Въпреки всичко, което изгубих, намерих нова надежда и смисъл.
В рамките на една година станах майка на три деца – всяко родено в различен месец, а аз бях напълно сама. Разказвам за ежедневието на самотна майка в България, бореща се с осъждането на семейството и липсата на подкрепа. Това е история за страх, любов и сила, за която не подозирах.
Животът ми се преобърна, когато родителите ми ме изгониха, след като им казах, че съм бременна. Години по-късно, след много трудности и самота, те се появиха отново, търсейки помощ. Сега трябва да реша дали да простя или да остана вярна на болката си.
Казвам се Даниела и след смъртта на съпруга ми останах сама с трите си деца. Майка ми отказва да ми помага с гледането им, въпреки че знам, че може. Всеки ден се боря с вина, изтощение и отчаяние, защото трябва да работя и едновременно да бъда майка на пълен работен ден.
Казвам се Ивана и съм на 29 години. След раждането на сина ми останах сама в борбата за подкрепа и разбиране от страна на партньора си, докато той все повече прехвърляше отговорностите върху майка си. Това е моята изповед за тишината, която боли, и за въпросите, които не ми дават мира.
В един миг светът ми се срина, когато Стефан ми каза, че ме напуска, докато чакам детето ни. Семейството и съседите ми обърнаха гръб, но открих, че достойнството и любовта към себе си не зависят от чужди решения. Това е моят път – изпълнен с болка, борба и надежда.
Казвам се Мария и на осемнайсет години животът ми се преобърна, когато разбрах, че съм бременна. Родителите ми ме изгониха, а аз и Георги трябваше да пораснем за една нощ. След години борба и самота, те се върнаха при мен, търсейки помощ, и аз трябваше да реша дали да простя.
Животът ми се преобърна в един-единствен миг – когато разбрах, че съпругът ми ме лъже. Тръгнах по пътя към себе си, изправяйки се срещу всичко, от което досега съм бягала. Това е моята история за смелостта да напуснеш познатото и да започнеш отначало – като българка, като жена, като човек.
Казвам се Мария и съм обикновена българка, която остана сама с бебето си, след като съпругът ми се превърна в чужд човек. Разказвам за семейните ни конфликти, тежестта на майчинството и границите на търпението, когато партньорът ти се превърне в товар, а не в опора. Моята трудна, но решителна стъпка промени живота ми завинаги – може би други майки ще открият в нея частица от себе си.
Още от първия ден, в който останах сама с дъщеря си в малкото ни село, почувствах как всяка дума, всеки поглед, се превръща в присъда. Борих се с клюките, с неодобрението на роднините и със собствените си страхове, но не се предадох. Днес разказвам историята си, за да дам глас на всички жени, които са били осъдени, преди да бъдат разбрани.
В разгара на нощта, с куфар в ръка и двете си деца, избягах от мъжа си, който разруши всичко, което обичах. Години наред се борих с бедността, самотата и липсата на подкрепа от семейството. Днес знам, че човек може да се изправи дори от най-дълбокото дъно – но дали всяка жена има тази сила?
