Грижата за болен член на семейството е трудна задача, особено когато той не е ваш близък роднина. В продължение на осем дълги години се посветих на грижите за майката на зет ми, жена, която едва познавах. Въпреки усилията ми, благодарност никога не беше изразена, оставяйки ме да се чувствам невидима и недооценена. Казвам се Мария.
Израснал в малко градче в България, връзката ми с баща ми винаги беше смесица от възхищение и дистанция. Той беше човек на малко думи, а аз бях дете, което жадуваше за разговори. С времето търсех независимост и се преместих в оживения живот на столицата, който изглеждаше като свят, далечен от тихото ми родно място. Връзката ни беше учтива, но липсваше дълбочина. Когато стана ясно, че той вече не може да живее сам, решението да го преместим в дом за възрастни хора беше неизбежно, но остави болка, която думите не можеха да излекуват.
Когато баща ми, Георги, се премести в нашия дом в предградията на София, за да се възстанови след операция, мислех, че това ще бъде временно решение. Въпреки това, неговото присъствие скоро наруши семейната ни динамика, водейки до сблъсък на стилове на живот и осъзнаване, че понякога семейните връзки могат да бъдат по-обвързващи, отколкото утешителни.
Израснахме с различни пътища. Аз винаги бях съсредоточена върху учението си, с цел да стана адвокат. Брат ми, от друга страна, беше по-заинтересован от забавленията и живота в момента. Един ден той дойде на гости и предложи нещо, което ме разтърси до дъното на душата ми.
Омъжена съм от 5 години и наскоро родих сина си, Александър. Обичам съпруга си много, но отношенията с майка му, Мария, винаги са били напрегнати. Това, което се случи по време на тяхната неочаквана среща, ме остави в шок.
Честно казано, никога не очаквах такова безумие от нея, въпреки че годините на брака ми показаха, че тя не е мъдра жена. Имаме дете заедно. Разбира се, детето носи фамилията на баща си.
Отношението на снаха ми се промени драстично, когато внукът ми започна училище. Преди това не можеха да се справят без моята помощ и тя ме наричаше „мамо“, казвайки, че съм чудесен човек. Но сега всичко е различно; вече не се нуждае от моята помощ. Дори повишава глас срещу мен и не ми позволява да виждам внука си.
Съжалявам за съпруга си; той не заслужава това. И не съм изгонила свекърва си — никой не го е направил. Тя просто не иска да се върне след като си тръгна.
От момента, в който срещнах бъдещата съпруга на сина ми, знаех, че тя не е подходяща за него. Изглеждаше неподготвена за отговорностите на брака и липсваше чувство за отговорност. Синът ми я срещна онлайн и въпреки моите съмнения, връзката им напредна. Това е историята на моята борба да я приема и последвалите последствия.
Госпожа Мария е пенсионерка от години. Тя гледа през прозореца, чудейки се какво правят сега нейните пораснали дъщери и син. Ще дойдат ли да й честитят рождения ден? Може би поне ще се обадят? Те не изглежда да искат да прекарват свободното си време с възрастната си майка. „Спомням си, когато съпругът ми ме остави с три деца. Той не искаше…“
Животът ни се подобри, когато съпругът ми и аз се пенсионирахме. Децата ни пораснаха и създадоха свои семейства, а ние, като пенсионери, се преместихме в мечтания си дом далеч от шума и суетата на града. През целия си живот копнеехме за мир и хармония, но в младостта си това беше лукс, който не можехме да си позволим. Спестявахме усърдно.
