С тежко сърце споделям чувствата си след поредната болезнена среща с дъщеря ни. Разстоянието между нас расте и се чувствам безпомощна. Съпругът ми се опитва да ме утеши, но приятелите ни често ни напомнят, че тя вече има свой собствен живот. Изглежда, че съпругът ѝ я е променил напълно. Нашата някога жизнерадостна дъщеря сега е чужда за нас.
Съпругът ми, Иван, необяснимо се скара с моето семейство, което доведе до пълно отчуждение. Въпреки че иначе живеем щастливо заедно, този разрив хвърля сянка върху нашия брак.
Емилия някога беше любимката на баща си, връзката им беше неразрушима. Но след брака си, тя се превърна в непозната, поставяйки изискванията на съпруга си над семейството.
Като пенсионерка, трябваше да спра да подкрепям финансово сина си. Сега той ме е откъснал от внука ми. Измина година, откакто го видях за последен път, и болката е непоносима. Посветих живота си на това да осигуря на сина си всичко, само за да се почувствам използвана и изоставена.
Партньорът ми и аз се преместихме в оживен град заради кариерни възможности, оставяйки семействата си в различни части на страната. Вярвахме, че разстоянието ще укрепи връзките ни, но едно непредвидено събитие ме научи на различен урок за крехкостта на семейните отношения от разстояние.
Когато реших да подаря ценна семейна реликва на внучката си, синът ми прекъсна всякаква комуникация. Това е дилема, с която се сблъскват много възрастни хора в България. Аз съм 76-годишен мъж, който се примири с факта, че синът ми може никога да не разбере моите намерения. Имам две деца, дъщеря на 48 години и син на 52 години.
Представете си това: снахата ми дори не се опитва да скрие факта, че не ме харесва! Казва ми го направо в лицето при всяка възможност. И синът ми знае за това! Ето ме, на шейсет години, чувствам се като най-нежеланата майка и свекърва. Винаги съм знаела, че да имаш само едно дете е лоша идея. Не можеш да ги задържиш завинаги.
