Казвам се Петър и съм баща на единайсетгодишния Мартин. Историята ми започва в деня, в който видях сина си публично унижен от учителите си, а видеото се разпространи из целия град. Това беше моментът, в който разбрах, че трябва да се изправя срещу системата, която би трябвало да пази децата ни.
Още от дете се боря с желанието да угодя на всички, особено на майка ми. Един учител в гимназията ми каза нещо, което преобърна живота ми: ‘Никой няма право да те кара да се чувстваш по-малко – освен ако сам не го позволиш.’ Това е разказът за пътя ми към себеутвърждаване в едно българско семейство, където стремежът към одобрение беше всичко.
Още в първия си ден в новото училище се почувствах изгубен и самотен. Тогава видях Мария, която плачеше сама на пейката, и нещо в мен ме подтикна да ѝ подам ръка. Този миг промени не само нас двамата, но и цялото ни училище.
Казвам се Виктор и ще ви разкажа за деня, в който бедността ми стана видима за всички, но и за силата, която намерих благодарение на баба ми. Това е история за срама, за борбата с предразсъдъците и за малките жестове, които могат да стоплят и най-студеното сърце. Понякога най-голямата смелост е да поискаш помощ и да приемеш любовта, която заслужаваш.
Казвам се Мартин и съм на шест. На рождения си ден реших да дам спестените си пари на съученик, който нямаше с какво да си купи нови обувки. Това мое решение отприщи вълна от доброта, която промени не само моя живот, но и този на цялото ни училище.
Казвам се Григор и никога няма да забравя деня, в който ме извикаха в училището на сина ми Тихомир. Този ден промени всичко между мен, сина ми и системата, която би трябвало да го пази. Истината, която излезе наяве, разтърси не само мен, но и цялото училище.
Аз съм Георги, баща на петнайсетгодишния Мартин. Открих, че синът ми бяга от училище и реших да го накажа, като го изпратя да работи в местната закусвалня. Тази моя постъпка разтърси цялото ни семейство и предизвика бурни реакции сред приятелите и съседите ни.
Казвам се Мария и съм майка на деветгодишната Виктория, чиито къдрици се превърнаха в причина за отхвърляне от училища. Преживяхме унижение, гняв и безсилие, но не се отказах да се боря за правото ѝ на образование. Историята ни е за болката да си различен в България и за силата на майчината любов.
Отношението на снаха ми се промени драстично, когато внукът ми започна училище. Преди това не можеха да се справят без моята помощ и тя ме наричаше „мамо“, казвайки, че съм чудесен човек. Но сега всичко е различно; вече не се нуждае от моята помощ. Дори повишава глас срещу мен и не ми позволява да виждам внука си.
