В този разказ споделям как един ден реших да не отворя вратата на внучетата си. Заедно със съпругата ми се скрихме в тъмната ни панелка, докато дъщеря ни блъскаше по вратата. Това е история за умората, вината и търсенето на себе си, когато ролята на баба и дядо вече не носи радост, а тежест.
В тази история разказвам за една вечер, когато умората и напрежението в семейството ми избухнаха. Работя като докер в пристанището на Бургас, а отношенията с жена ми и очакванията на родителите ми се сблъскват. В края се питам дали имам право да призная собствената си слабост.
Казвам се Десислава и ще ви разкажа за деня, в който разбрах, че майчинството не означава да забравиш себе си. Докато се борех с плачещото си бебе и настояванията на съпруга ми да гледам племенника си, осъзнах колко е трудно да поставиш граници в българското семейство. Тази история е за умората, вината и смелостта да кажеш „стига“ – дори когато всички очакват друго.
