Неочаквани гости и буря в семейството: ще изненада ли Михаил всички?

– Михаиле, какво правиш тук по това време? – гласът ми трепереше, докато отварях вратата. Беше почти полунощ, а дъждът блъскаше по прозорците като сърдити юмруци. Синът ми стоеше на прага, мокър до кости, а до него – Мария, стиснала чантата си така, сякаш в нея държеше целия си свят. Не бях ги виждала от месеци.

– Мамо, трябва да поговорим – каза Михаил, без да ме погледне в очите. Мария само кимна, устните ѝ бяха стиснати в тънка линия. Поканих ги вътре, макар че сърцето ми се свиваше от лошо предчувствие. В кухнята, докато им сипвах чай, ръцете ми трепереха толкова силно, че почти разлях захарта.

– Какво става? – попитах, опитвайки се да звуча спокойно. – Защо сте тук по това време?

Михаил се размърда неспокойно на стола. – Мамо, подадохме документи за развод. – Думите му паднаха като камък в тишината. Чаят в чашата ми застина, а аз се вцепених.

– Какво? – едва прошепнах. – Вие… вие се развеждате? Но защо? Какво се случи?

Мария избягваше погледа ми, а Михаил се взираше в ръцете си. – Просто… не се получи, мамо. Опитахме, но… – гласът му се прекърши.

– Не се получи? – повторих като ехо. – След всичко, което преживяхте заедно? След като се борихте да си купите този апартамент, след като работихте като луди, за да си стъпите на краката? Какво значи „не се получи“?

Мария най-накрая проговори, тихо, почти неразбираемо: – Не е само това. Има неща, които не можеш да разбереш, госпожо Иванова.

– Опитай ме – казах по-рязко, отколкото исках. – Аз съм майка му.

– Не искам да ви въвличам в нашите проблеми – отвърна тя, а очите ѝ се напълниха със сълзи. – Просто… не мога повече.

Михаил се изправи рязко. – Мамо, моля те, не я карай да говори. Всичко е решено.

– Решено? – гласът ми се изви на висок тон. – Кога решихте? Кога решихте, че ще захвърлите всичко?

Той се обърна към мен, очите му бяха пълни с болка. – Мамо, не разбираш. Не е толкова просто.

– А ти опита ли да ми обясниш? – попитах, усещайки как гневът ми се смесва с отчаяние. – Или просто реши, че ще ми съобщиш, когато вече е късно?

Мария избухна в сълзи. – Извинявайте, не мога… – и се затича към банята. Вратата се затръшна след нея.

Михаил седна обратно, склони глава. – Мамо, моля те, не я вини. Аз съм виновен.

– За какво си виновен, Михаиле? – прошепнах. – Какво направи?

Той замълча дълго, после каза: – Изневерих ѝ.

В този миг сякаш всичко в мен се срина. Не можех да повярвам. Моят син, моето момче, което винаги е било честно, добро, вярно…

– Как можа? – гласът ми беше едва доловим. – Как можа да ѝ причиниш това?

– Не знам, мамо. Просто… всичко се натрупа. Работата, парите, напрежението. Запознах се с една колежка, беше само веднъж, но Мария разбра. Не можах да ѝ излъжа.

– И сега какво? – попитах. – Ще я оставиш? Ще започнеш нов живот с другата?

– Не, мамо. Тя няма нищо общо. Мария не може да ми прости. А аз не мога да живея с тази вина.

В този момент Мария се върна, очите ѝ бяха зачервени. – Ще си тръгна. Не искам да ви притеснявам повече.

– Не, Мария, остани – казах, макар че не знаех какво още мога да кажа. – Ти си част от това семейство.

Тя поклати глава. – Не съм вече. Благодаря ви за всичко, госпожо Иванова. Вие винаги сте били добра с мен.

Михаил я изпрати до вратата. Чух как ѝ прошепна: – Съжалявам.

Вратата се затвори. Останахме сами.

– Мамо, прости ми – каза Михаил, а сълзите му се стичаха по бузите. – Не знам как да продължа.

Прегърнах го, макар че в мен бушуваха гняв, болка и разочарование. – Ще мине време, сине. Но трябва да си научиш урока.

Тази нощ не мигнах. Слушах как дъждът не спира, а в главата ми се въртяха въпроси: Къде сбърках като майка? Можех ли да предотвратя всичко това? Дали някога ще простя на сина си?

А вие, ако бяхте на мое място, бихте ли простили на детето си такава грешка? Или има неща, които не се прощават?