„Не ми казвай пак, че е за „всички“!“: Най-горещият ден, в който разбрах, че строя чужда къща върху нашия живот

„Айде, Галя, още два чувала цимент! Какво толкова — млада си!“ — гласът на свекърва ми Надежда пронизва двора като пирон.

Слънцето пече така, че керемидите на вилата край Банкя сякаш дишат огън. Потта ми се стича по врата и влиза в яката, а в ръцете ми трепери кофата с разтвор. Поглеждам към телефона — 14:07. Преди час Стефан ми писа: „Майка ми е нервна, гледай да не я ядосваш.“ Не „Как си?“, не „Дани има ли температура?“, а това.

„Надежда, детето ми е с хрема, обещах, че ще се прибера по-рано…“ — опитвам се да го кажа спокойно.

Тя се засмива сухо: „Хрема! Едно време деца се гледаха с чесън и не се ревеше. Я да не ми излизаш с оправдания! То тая вила е и за вас, нали?“

„За нас“ — любимата ѝ фраза. Само че „за нас“ означава аз да влача плочки, да мия след майсторите и да слушам как съм „късметлийка“, че имам свекърва с имот.

Преди година, когато Стефан остана без работа в сервиза, аз хванах двойни смени в супермаркета в „Люлин“. Тогава решихме да спестяваме за ремонт на нашия апартамент — кухнята е от соц-а, банята капе върху съседката, а Дани спи в стая, където стената мирише на мухъл. Само че всеки път, когато съберем нещо, Надежда се появява с нова „спешна“ нужда: дограма за вилата, тераса, септична яма, „че хората гледат“.

Сега съм на колене и фугирам плочки, а тя стои на сянка с шише минерална вода, сякаш е началник на обект.

„Гале, ти защо си така намусена? Нали си част от семейството!“ — казва тя и се оглежда доволно по новата веранда.

В този момент телефонът звъни. Сестра ми Ралица.

„Гале, Дани вдигна 38.6, търси те…“

Сърцето ми се свива. Сякаш някой ми е стъпил на гърлото.

„Тръгвам веднага!“ — казвам и се изправям.

Надежда удря с длан по масата: „Къде ще ходиш?! Майсторът чака да му подадеш нивелира. Ти каква снаха си? Всичко ли аз да правя сама?!“

„Сама?“ — думата ми горчи. — „Аз съм тук от сутринта. Стефан къде е?“

„Стефан работи важни неща…“ — извърта тя. Знам кои са „важните“ — да кара баща си до ловната хижа и да слуша как „жените са за дома“.

Тогава го виждам — Стефан влиза през портата с торба кебапчета.

„Ей, готово ли е? Майка ми каза, че ако стегнем днес, другата седмица ще правим барбекю.“ — усмихва се, сякаш говорим за празник, не за моите пръсти, разядени от вар.

Гласът ми излиза тих, но твърд: „Дани е с температура. Прибирам се.“

„Гале, недей сега…“ — почва той.

„Не сега? А кога, Стефане? Кога ще е нашият ред?“

Надежда се намесва: „Тя винаги драматизира! Аз ви дадох мъж, дадох ви име, дала съм ви покрив да идвате…“

„Не сте ми дали живот, Надежда. Аз го живея.“ — думите излизат сами и ме плашат.

Тишината пада тежко. Стефан ме гледа, сякаш за първи път ме вижда.

„Ако излезеш през тая врата, да знаеш…“ — започва свекърва ми.

„Знам.“ — прекъсвам я. — „Че пак ще съм виновна. Само че днес ми е все тая.“

Оставям фугата недовършена. Вземам чантата. В колата ръцете ми треперят, но не от жегата — от страх, че ако сега отстъпя, ще отстъпвам цял живот.

Когато стигам до блока в „Люлин“, Дани ме прегръща с горещи ръце и прошепва: „Мамо, мислех, че няма да дойдеш.“

Тази вечер Стефан ми звъни пет пъти. Не вдигам. Не защото го мразя, а защото се опитвам да чуя себе си.

Колко струва една вила, ако я строиш с времето на детето си и с тишината в брака си? И вие — кога за последно избрахте своите хора, вместо чуждите очаквания?