Синът ми и съпругата му се преместиха до нас, а аз мечтаех за щастливи семейни събирания. После открих истинската й същност.

„Не мога да повярвам, че ще живеем толкова близо до вас!“ — възкликна Иван с усмивка, докато седяхме на масата в кухнята. Беше един от онези топли летни вечери, когато всичко изглеждаше възможно и светът беше изпълнен с обещания. Мария, новата му съпруга, седеше до него и кимаше ентусиазирано. „Да, ще бъде прекрасно! Ще можем да се виждаме всеки ден!“ — добави тя с усмивка, която изглеждаше толкова искрена.

Но нещо в мен се сви. Може би беше интуицията ми или просто майчинският инстинкт, който ме предупреждаваше. Не можех да определя какво точно ме притесняваше в Мария, но нещо в нея не ми даваше покой. Все пак реших да игнорирам тези мисли и да се радвам на щастието на сина си.

Скоро след това те се преместиха в къщата до нашата. Първите няколко седмици бяха изпълнени с радост и смях. Често вечеряхме заедно, а аз се наслаждавах на компанията им. Но постепенно започнах да забелязвам промени в поведението на Мария. Тя ставаше все по-резервирана и често избягваше погледа ми.

Една вечер, докато Иван беше на работа, реших да отида до тях и да поканя Мария на вечеря. Когато почуках на вратата, тя отвори с изненадано изражение. „О, здравейте! Не очаквах никого,“ каза тя и се усмихна нервно. „Исках просто да те поканя на вечеря,“ предложих аз. Тя се поколеба за миг, преди да отговори: „О, благодаря, но имам много работа тази вечер.“

Това беше първият път, когато почувствах истинско отхвърляне от нейна страна. Но реших да не го вземам присърце. Може би просто имаше лош ден.

С времето обаче нещата започнаха да се влошават. Иван често изглеждаше уморен и напрегнат. Когато го питах как е, той винаги отговаряше кратко: „Всичко е наред, мамо.“ Но аз знаех, че нещо не е наред.

Една вечер, когато Иван беше на работа до късно, реших да поговоря с Мария открито. Поканих я на кафе у дома и тя неохотно прие. Седнахме в хола и аз започнах: „Мария, знам, че нещо те притеснява. Можеш да ми кажеш всичко.“

Тя ме погледна с израз на изненада и след това се разсмя горчиво: „Вие наистина не знаете нищо за мен, нали?“ Тези думи ме удариха като гръм от ясно небе.

„Какво имаш предвид?“ попитах объркано.

„Иван е добър човек,“ започна тя бавно. „Но аз… аз не съм тази, за която ме мислите.“ Тя замълча за миг и после продължи: „Имам проблеми… проблеми с доверието и с миналото си.“

Тези думи ме оставиха безмълвна. Не знаех какво да кажа или как да реагирам. Но едно беше ясно — Мария криеше нещо дълбоко в себе си.

След този разговор отношенията ни станаха още по-студени. Иван изглеждаше все по-отдалечен и аз започнах да се тревожа сериозно за него.

Една вечер той дойде у дома сам и седна на дивана с тежка въздишка. „Мамо,“ започна той тихо, „трябва да ти кажа нещо.“ Сърцето ми се сви от страх.

„Какво има, синко?“ попитах го нежно.

„Мария… тя има проблеми с алкохола,“ призна той с треперещ глас. „Опитвам се да й помогна, но не знам какво да правя повече.“

Тези думи ме удариха като мълния. Не можех да повярвам, че това е истината зад всичко случващо се.

„Иван, трябва да потърсите помощ,“ казах му аз твърдо. „Не можете да се справите сами с това.“

Той кимна мълчаливо и аз го прегърнах силно.

Сега разбирам защо Мария беше толкова резервирана и защо Иван изглеждаше толкова напрегнат през последните месеци. Но въпросът остава — какво ще стане с тяхната връзка? Ще успеят ли да преодолеят тези трудности заедно или това ще ги раздели завинаги? И най-важното — какво мога аз да направя като майка, за да им помогна?“