Когато разбрах, че апартаментът не е просто подарък

„Ако подпишеш това, приключваме.“

Това ми го каза дъщеря ми Мария на стълбите пред нотариуса до Съдебната палата в Пловдив. Беше стиснала чантата си под мишница, очите й бяха червени, а аз държах папката с документите и изобщо не разбирах как стигнахме дотук.

„Мария, недей така, ма. Само искам да си оправя живота.“

„На 56 години си, мамо, не на 16. Тоя човек го познаваш от година и половина и вече ще му прехвърляш половината апартамент?“

Казах й да не вика, защото хората гледаха. Тя ми отвърна: „Нека гледат. Поне някой да те спре.“

Апартаментът е мой. Двустаен в „Тракия“, купен с кредит навремето, изплатен за 20 години работа в счетоводството на една транспортна фирма. След развода останах сама. После майка ми се разболя, две години я гледах, памперси, лекарства, ТЕЛК, болници. След като почина, вкъщи стана ужасно тихо. Мария е омъжена, в Раковски живее, идва, ама си има нейния живот. Аз се прибирах, пусках телевизора просто да шуми. Някак не се издържаше.

Тогава се появи Николай. Запознахме се съвсем нормално, не в интернет, а в чакалнята на ДКЦ-то. Бях с направление за кардиолог, той чакаше за жена си… така каза. После се засичахме още два пъти, после кафе, после разходки по Главната. Не е някакъв мазник. Спокоен, оправен, шофьор беше дълги години, после в склад в една фирма до Кукленско шосе. Не се правеше на голямата работа. Само че живееше под наем в „Кючук Париж“ и все повтаряше, че му е писнало на тая възраст да мести багаж по квартири.

Аз не съм глупава. Или поне така си мислех. Не съм му давала пари, не съм теглила кредити заради него, нищо такова. Но преди три месеца той ми предложи да заживеем заедно. И каза: „Искам да се чувствам на място, не като гост. Ако ще правим нещо, да е истинско.“

После дойде идеята за апартамента. Не да му го подарявам целия, а да направим дарение на идеална част, за да бил спокоен и той. „И аз ще вложа в ремонта, Рени. Банята е за къртене. Няма да хвърлям 15 хиляди в чужд имот.“

Като го чуете така, сигурно ви звучи ясно. На мен тогава не ми звучеше. Или по-скоро… удобно ми звучеше. Защото и аз исках да не се чувствам временна в нечий живот. Исках най-после някой да стои у нас не за малко, а завинаги. Да има още една чаша на масата, още един чифт обувки в коридора, да не ям сама супа от два дни.

Мария от самото начало не го хареса. „Прекалено е мил“, казваше. Аз й се смеех. После една вечер дойде без да се обади и ми тръсна телефона си пред лицето.

„Чети.“

Имаше снимки от фейсбук. Николай с една жена на море в Поморие. Не нови, ама и не стари. От миналото лято.

„Това е жена му, дето уж беше болна и после починала?“

На мен ми прилоша. Защото да, той ми беше казал, че е вдовец. А на снимките жената изглеждаше съвсем жива.

Звъннах му веднага.

„Ники, коя е тая?“

Той мълча няколко секунди и само каза: „Идвам.“

Дойде, седна на кухненския стол и каза: „Не съм вдовец. Разделени сме. На хартия още сме женени.“

Мария направо избухна: „Ето! Казах ли ти! Ставай и се махай!“

А той не мръдна. Само гледаше в масата. После каза нещо, дето изобщо не го очаквах.

Жена му била с деменция от две години. Не тежка в началото, после се влошила. Дъщеря й от първия брак я прибрала в Стара Загора, защото там имала по-голямо жилище и можела да я гледа. Той пращал пари всеки месец. Не се развеждали, защото имало някакви имоти на нейно име в Чирпан и социални помощи, и адвокат им казал да не пипат нищо, докато не се изяснят нещата с запрещението. Аз не разбирам от това. Само слушах.

„Защо ме излъга тогава?“ го питах.

„Защото ако ти кажа „женен съм, ама не живея с жена си, тя е болна“, щеше ли да излезеш с мен?“

Не му отговорих. Защото, честно, сигурно нямаше.

Мария после ми каза, че това не променя нищо. „Лъжец е. Край.“ Само че не беше край. Защото след два дни той ми донесе банкови преводи, рецепти, епикризи, бележки от Спиди с пратени лекарства, какво ли не. Не за да ми се оправдава като ученик, а направо ги изсипа на масата и каза: „Това е. Или вярваш, или не.“

И тогава стана още по-гадно, защото вече не можех просто да кажа „този е измамник“ и да приключа. Видях човек, който наистина е затънал. Сам, виновен, уплашен, и да, излъгал ме е. Ама и не ме е лъгал, за да ми вземе 2000 лева за операция на братовчед. По-сложно беше.

После излезе и друго. Не го разбрах от него, а от сестра ми, която случайно познава една жена от неговия вход. Николай бил дал почти всичките си спестявания преди години за лечението на сина си. Момчето после заминало за Германия и вече пет години не му говорело. Защо, не знам, версии много. Но явно Николай наистина нямаше нищо свое. И като е заговорил за сигурност, не е било само хитрост. Било е и страх. Неговият.

Само че моят страх също си беше там. Аз не можех да спя. Ту си представях как след година ме гони от моя хол с адвокат, ту си представях как го режа и после пак си стоя сама с манджата в хладилника и никой не ми звъни вечер да пита купила ли съм хляб.

Накрая му казах: „Няма да ти прехвърлям нищо сега.“

Той стана, облече си якето и каза: „Значи никога няма да ми вярваш.“

„Не, значи искам време.“

„На моята възраст времето не е малко нещо, Рени.“

И излезе.

Три седмици не ми се обади. Аз също не му звъннах. Мария беше доволна, направо олекна й. Даже ми донесе сарми и каза: „Видя ли, че минава?“ Да, ама не минаваше. Само утихна. И стана още по-празно.

После една събота го видях пред блока. Не беше идвал да се кара. Донесъл ми буркан с лютеница от сестра си в Хисаря. Седнахме на пейката. И той каза: „Съгласен съм да не живеем при теб. Оставам си под наем. Може да сме заедно без имоти, ако още искаш.“

Това честно ме удари повече от всички обяснения. Защото до тоя момент си мислех, че цялата работа е за апартамента. А може и да не е била само за това. Или пък е разбрал, че прекали. И двете са възможни.

Сега сме заедно, ама отделно. Той си е в квартирата, аз съм си у нас. Виждаме се, ходим до Лидл, пием кафе, караме се понякога за глупости. Мария още не му говори. Аз още не съм спокойна. Като ми звънне непознат номер, първо си мисля, че някой ще ми каже нещо за него, дето не знам. Като стане дума за бъдеще, веднага се стягам.

Обаче и друго е вярно — откак е в живота ми, пак се прибирам при светната лампа и не ми се струва, че стените падат върху мен.

Не знам дали правя глупост бавно, или най-после не бягам от живота. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли рискували с човек, който вече веднъж ви е излъгал, ако усещате, че и той просто се страхува да не остане сам?