Когато брат ми каза да не идвам повече в къщата на майка ни

„Не влизай.“

Това ми го каза брат ми Стефан, застанал на вратата на майка ни в Плевен, все едно аз съм някаква чужда. Държах една торба от аптеката – лекарства за кръвно, памперси за възрастни, едни пюрета, защото майка от няколко дни не ядеше като хората. Бях дошла от София с автобуса, два часа и нещо път, и той ми каза: „Остави ги и си ходи.“

Викам му: „Ти нормален ли си? Това е и моя майка.“

А той: „Къде беше, като я вдигах сам от пода миналата седмица? Къде беше, като не спах три нощи?“

Направо ми кипна. „В София бях, на работа бях! Не съм на две места наведнъж. И пращам пари всеки месец, между другото.“

Той се изсмя, ама от онзи гадния смях. „Сто и петдесет лева пращаш и после се биеш в гърдите.“

Тогава майка се обади отвътре, с онзи слаб глас: „Стефчо, пусни я.“ И аз влязох, ама вече беше тръгнало накриво.

Майка лежеше на разтегателния диван в хола, завита с онова старото одеяло на карета. Миришеше на йод и на застояло. Аз почнах да оправям, да сменям чашата с вода, да прибера торбите. Стефан стоеше до прозореца и мълчеше, ама от него направо хвърчаха искри.

Истината е, че с майка никога не сме били лесни. След като се омъжих за Иво и заминах за София, тя години наред ми натякваше, че съм я „оставила“. Ама не съм я оставила, бе. Просто животът ми тръгна там. Работя в една счетоводна къща в Люлин, имам дъщеря в седми клас, ипотека, свекърва с диабет, всичко. Не мога през ден да съм в Плевен. Стефан остана тук, живее на пет преки, автомонтьор е, и естествено всичко падна върху него. Това го знам. Ама той пък от години се държи, все едно аз съм предател.

След малко майка каза: „Трябва да говорим за къщата.“

Ето го. Знаех си. Винаги стигаме до това.

Къщата е стара, на два етажа, на „Сторгозия“, от нашите баба и дядо. Аз си мислех, че като му дойде времето, ще я продадем и ще си разделим парите. Не защото чакам наследство, а защото, честно, с тая ипотека и с уроците на детето всяка помощ е нещо.

Майка вика: „Искам да прехвърля моята част на Стефан.“

Аз я гледам. „Как така?“

Стефан веднага: „Както го чу.“

„А моята част? Аз какво, осиновена ли съм?“

Майка се разкашля и каза: „Той ме гледа.“

И аз тогава избухнах. Казах ужасни неща. Че цял живот него е предпочитала. Че на него му купи кола, а на мен за сватбата даде един сервиз. Че като родих, не дойде в София, защото „не обичала големи градове“, а за неговия син седеше с месеци. Че сега и къщата на него ще остави, и добре, ясно ми е мястото.

Майка само ме гледаше. Не се оправдаваше. Това още повече ме побърка.

После Стефан каза нещо, дето направо ми отряза краката: „Тя не ти е идвала, защото нямаше пари, Весе. Аз плащах тока тука, лекарствата на баща ни, погребението му, всичко. А ти даже не знаеш, че преди шест години майка изтегли бърз кредит, за да ти помогне за първата вноска по апартамента.“

Аз само: „Какъв кредит?“

Майка се обърна към стената. „Не исках да знаеш.“

Не можех да го смеля. Ние с Иво тогава бяхме закъсали, да. Неговата фирма бавеше заплати, банката ни натискаше за самоучастие, и изведнъж майка каза, че имала спестени пари от едни ренти. Аз й повярвах. Не съм проверявала, естествено.

„Колко?“ питам.

Стефан каза сумата. Беше голяма. За нашите хора – голяма. И добави: „Аз го изплащах с нея. Тя не можеше.“

Аз седнах, че ми прилоша. Викам: „Защо не ми каза бе, мамо?“

Тя много тихо: „Защото щеше да върнеш парите и пак да се караме. Исках поне веднъж да ти помогна, без да ми се чувстваш длъжна.“

Това ме удари по някакъв много тъп начин. Щото аз цял живот се оплаквам, че не ме приема, че все Стефан е отпред, а тя реално ми е помогнала най-много, само че тайно. И в същото време пак не мога да кажа, че Стефан е прав напълно. Той знаел всичко това и години наред ме е оставял да изглеждам като неблагодарна идиотка. Вместо да каже. Вместо да спрем навреме.

Казах му: „Защо мълча толкова?“

Той се развика: „Защото някой трябваше да е лошият! Ако ти кажем, щеше да почнеш да пращаш пари от съжаление, да идваш за по два часа и да се чувстваш оправдана. А аз после пак тук. Пак аз.“

„Е, и сега какво искаш? Да ме няма?“

Той млъкна. После каза: „Искам да не идваш само когато стане дума за къщата.“

Това беше гадно, защото имаше и истина. Аз си бях намирала оправдания. Работа, дете, път, разходи. Всичко вярно. Само че истината е, че и не ми се идваше. Тежеше ми. Майка все недоволна, Стефан нацупен, къщата мирише на минало… И вместо да се боря за място там, аз постепенно спрях да идвам. После се сърдих, че съм изключена.

Най-гадното дойде накрая. Майка каза: „Не прехвърлям къщата, за да те накажа. Прехвърлям я, защото Стефан няма къде да отиде, ако нещо стане. Ти поне имаш жилище. Той след развода живее под наем.“

Аз не знаех, че е толкова зле. Мислех, че се оправя. Той винаги се прави на корав.

Казах: „Добре. А аз какво получавам?“ И още докато го казвах, ми стана срам. Звучеше ужасно.

Майка отвърна: „Дано поне разбереш, че не съм те обичала по-малко.“

Честно, това ме разби повече от къщата.

Тръгнах си след час. Оставих лекарствата, оправих й леглото, записах час при личната лекарка за понеделник и казах, че ще дойда пак следващата седмица. Стефан не ме изпрати. Само на вратата тихо каза: „Ако ще идваш, идвай заради нея. Не заради сметки.“

И аз не му отговорих, защото не знаех какво да кажа. От една страна ми е криво и още ми стои усещането, че все съм била втора. От друга, като почна да връщам назад, виждам колко неща съм си измисляла наготово и колко неща не съм искала да видя.

Сега се чудя дали да приема прехвърлянето и просто да си замълча, или да настоявам, че и аз имам право, колкото и грозно да изглежда. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли търсили приемане докрай, или в един момент това вече е унижение?