Потапям се в неочаквана борба между любовта към внуците и дъщеря си и усещането, че съм заличила собствените си желания и мечти. Всичко започна с думите, които промениха живота ми: „Това е нормално, мамо, бабите помагат“. Сега живея между кокошките в двора и сложния свят между поколенията, разкъсвана между миналото си и надеждата за утре.
Казвам се Елица Петрова и детството ми в Плевен бе белязано от трясъка на чупещо се стъкло и безмълвното присъствие на майка ми, докато издържах гнева на баща си. Опитвах се да оцелявам сред болката, тайните и отчаяното търсене на прошка, докато растях в дом, където обичта и насилието вървяха ръка за ръка. Сега, когато съм вече зряла жена, се питам дали изцелението – и забравата – наистина са възможни.
Преди пет години дъщеря ми, Мария, изчезна безследно след среща с новото си гадже. Оттогава животът ми се превърна в безкрайна борба с безразличието на полицията, подозренията на съседите и собствената ми вина. Това е моята история за болката, надеждата и непримиримостта на една майка.
