Хванах мъжа си и най-добрата си приятелка в лъжа, а после излезе, че нищо не е толкова просто

– Недей да затваряш! Искам да ми обясниш веднага какво правиш в колата на мъжа ми пред блока ми в десет и половина вечерта!

Това изкрещях на Деси, още преди да успея да си поема въздух. Бях по домашни дрехи, с якето нахлузено набързо, а малката Рая ми звънеше отгоре по телефона: „Мамо, къде си?“. А аз гледам – колата на Иво паркирана малко по-настрани, той на шофьорското място, Деси до него, двамата млъкнали като ученици, хванати да пушат в тоалетната.

Иво слезе пръв.
– Марта, не е това, което си мислиш.
– Не ми говори така, че ще откача. От три месеца се прибираш късно, телефонът ти обърнат надолу, а тя все „случайно“ знае къде си. И сега ми казваш, че не е това?

Деси пребледня.
– Кълна ти се, няма такава работа.
– А каква има? Казвай. Сега.

Нямаше как да не мисля най-лошото. Деси ми е приятелка от гимназията. Била е на сватбата ми, държала е Рая, като бебе. Синът ми Митко й вика „леля Деси“. И точно тя. Ако беше някоя чужда, пак щеше да е страшно, ама така… все едно и подът под мен изчезна.

Иво само повтаряше:
– Прибери се горе, децата са сами.
– Точно за децата трябва да говорим! – викам му. – Да не мислиш, че съм сляпа?

Качихме се вкъщи. Рая беше разплакана, Митко се правеше, че гледа клипчета, ама слушаше всичко. Пратих ги в стаята и затворих вратата на кухнята. И там стана страшното.

– От кога е? – питам.
– Няма такова нещо – каза Деси.
– Лъжеш ме в очите.
– Марта, моля те…
– Не ми „моля те“. Спала ли си с мъжа ми?

Тишина. И точно тая тишина ме довърши. Започнах да треперя. Иво седна и си хвана главата.
– Кажете нещо бе! – ударих по масата, чашите издрънчаха.

Тогава Иво каза:
– Не съм спал с нея.
– Ама си искал, така ли?
– Марта, изслушай ме.
– Няма какво да слушам.

Деси се разрева. Аз тогава реших, че плаче, защото я е срам. После разбрах, че не е било само това.

Историята почна да излиза на парчета. Първо – да, виждали са се от месеци. Да, криеха го. Да, лъгали са ме. Обаче не защото имат връзка. А защото Иво бил взел бърз кредит преди година и половина, без да ми каже. После втори. После просрочия. И когато започнали да му звънят от колекторска фирма и на работа, той се паникьосал. Деси работи в офис на застрахователи, познава човек в банка и му помагала да обедини заемите, да не ни запорират сметката.

Аз се изсмях направо.
– Това ли измислихте? Много сте жалки.

Само че Иво ми хвърли на масата едни листове. Договори. Покани за доброволно изпълнение. Просрочия. Моето име нямаше никъде, което уж трябваше да ме успокои, ама не. Напротив. Оказа се, че е теглил пари, защото брат му от Плевен пак се бил забъркал – този път с хазарт и дългове. Иво му „помогнал временно“. После брат му изчезнал за Германия, а ние останали да плащаме.

– И това не можа да ми го кажеш? – питам го.
– Срам ме беше.
– А при Деси срам не те беше?

Тук вече Деси избухна.
– При мен дойде, защото ти щеше да го убиеш, Марта! Още първия път щеше да стане скандал.
– А сега какво е? Празник ли е?
– Аз се опитвах да помогна.
– Много помагаш, по нощите в колата.

И тогава дойде другото. Това, което изобщо не очаквах.

Деси каза тихо:
– Не беше само заради кредита.

Станах права.
– Ето. Най-после.

Тя ме погледна и каза:
– Ходихме по лекари за Иво.
– Какви лекари?

Той почна да мълчи като пън. Накрая изсъска:
– Имам проблем. От известно време.
– Какъв проблем?
– Сърце, Марта. Аритмия. И още нещо… имаха съмнение за нещо по-сериозно. Не исках да ти казвам, преди да излязат резултатите.

Аз в тоя момент въобще не му повярвах. Реших, че това е нов слой лъжа. Обаче Деси извади от чантата си папка. Епикриза от „Токуда“, направление, холтер, изследвания. Оказа се, че два пъти го е карала, защото на мен ми беше казал, че е в извънредна смяна в склада.

И пак – не ми олекна. Даже май ми стана по-гадно. Защото не беше просто евтина изневяра, дето да я посочиш с пръст и да кажеш „ти си боклук“. Тук имаше страх, срам, дългове, брат му, болници, лъжи… и пак аз бях последната, която знае.

След тоя скандал Деси си тръгна и не сме си говорили две седмици. Иво спа в хола. После аз намерих още нещо – чатове между тях. Не голи снимки, не „обичам те“, нищо такова. Но имаше близост. От сорта: „Пак ли не си й казал?“, „Не издържам така“, „Снощи като заспа в колата, се уплаших“. И едно от Деси: „Ако беше срещнал друга жена, може би щеше да ти е по-лесно“. На това Иво беше писал: „Не ми говори така“.

Е, кажете ми сега това какво е? Може да не са спали заедно. Може. Ама аз къде съм в цялата работа? Готвя, гледам деца, смятам сметки, чудя се защо е дръпнат, а той дели страховете си с друга жена. С най-близката ми.

Като седнахме да говорим спокойно, Иво каза:
– Не съм я обичал така. Просто… срамувах се от теб. Ти все държиш всичко да е под контрол.
– Значи аз съм виновна.
– Не това казвам.
– Точно това казваш.

Деси пък по-късно ми звънна и ми каза:
– Да, прекалих. Трябваше аз да ти кажа. Ама той ме закле. И… аз не съм безразлична към него, ясно? Не съм камък. Нищо не е станало, но не бях и само „приятел“.

Е това вече ме довърши. Поне беше честна накрая. Или така си мисля.

Подадох молба за развод след месец. Майка ми каза, че бързам. Свекърва ми каза, че разбивам семейството заради „едни недоизказани неща“. Митко не ми говори три дни, защото според него „тати не е направил чак такова“. Рая само пита дали пак ще ходим четиримата на морето.

Сега сме разделени. Децата са основно при мен в „Люлин“, той ги взима уикендите. Апартаментът е на кредит и тепърва ще се разправяме кой какво ще плаща. Деси ми писа два пъти дълги съобщения, не съм й отговорила. Понякога си мисля, че ако ми бяха казали всичко в началото, можеше и да останем заедно. После се сещам за колата пред блока, за тишината, за това как всички са знаели без мен, и пак ми кипва.

Не знам кое боли повече – ако те лъжат, че нямат нищо, или ако накрая се окаже, че има нещо, но не точно това, което си мислела. Аз избрах да не живея така, дето все да се чудя какво още не знам. Вие какво щяхте да направите на мое място?