Между майка ми, мъжа ми и празния ни апартамент

„Пак ли ще ходиш там?“ — това му казах още от вратата, защото го видях как си прибира четката за зъби и тениската в раницата.

Петър даже не ме погледна веднага. Само каза: „Мария, не почвай сега. Майка ми звъня два пъти. Казах ти, че днес е зле.“

„Тя всеки ден е зле, Пепи. А аз как съм, знаеш ли?“

Това излезе по-рязко, отколкото исках. Но честно, от месеци живеехме някак на парчета. Женени сме седем години, нямаме деца, двустаен в „Люлин“, и напоследък аз по-често вечерям сама, отколкото с мъжа си. Неговата майка, леля Сийка, е в „Надежда“, сама жена, с диабет, високо кръвно, и след като преди година почина баща му, Петър все е при нея. Първо беше уж за малко. После стана през ден. После започна и да спи там.

„Не е каприз“, каза той. „Пада й захарта нощем. Страх я е.“

„И на мен ми е страх, бе! Че изчезваш от този дом. Че вече ми говориш като на комшийка.“

Тогава вече ме погледна. Уморен, посивял, такъв… не знам. „Ти поне си здрава.“

Много грозна реплика. Направо ми зашлеви шамар с нея. Викам му: „Ясно. Значи щом не умирам пред очите ти, мога да чакам.“

Той хвана раницата и каза: „Не мога и вас двете да нося. Направи каквото искаш.“

И тръгна.

Не знам какво ми стана, обух се и аз, и след него. Не бях решила нищо, само че няма пак да остана сама да рева в кухнята. Хванахме 111 до „Надежда“ и цял път мълчахме. Даже това мълчание беше гадно, все едно сме чужди.

Като влязохме при майка му, тя седеше на дивана с одеяло и телевизорът дънеше някакъв турски сериал. Като ни видя двамата, направи една физиономия, сякаш аз съм й данъчната проверка.

„Е, дошла си най-после“, каза.

„Да, дошла съм“, отвърнах. „Да видя защо мъжът ми вече живее повече тук, отколкото у дома.“

Петър веднага: „Мария, стига.“

Ама аз вече бях тръгнала. Натрупано ми беше. Казах й, че не е честно така, че той има семейство, че не може за всяко мерене на кръвно да зарязва всичко. Тя се разплака веднага. Не театрално, наистина се разплака. Вика: „Аз ли го карам? Аз му казвам да си ходи. Той сам идва.“

„Да, ама като му звъните по три пъти вечер?“

„Щото ме е страх!“

Петър се разкрещя и на двете: „Стига! Само аз ли трябва да мисля тука?“

И тогава стана най-гадното. Леля Сийка каза: „Кажи й и другото. Кажи й защо идваш.“

Аз я гледам, него го гледам. Петър пребледня. И викам: „Какво друго?“

Той седна на стола в кухнята и дълго нищо. После каза: „Има дълг.“

Аз първо не разбрах. „Какъв дълг?“

Оказа се, че преди баща му да почине, са изтеглили бърз кредит на името на майка му. За ремонт на покрива в селската къща в Долни Богров и за някакви стари борчове на баща му. Само че след това излезли още лихви, още такси, едно рефинансиране, абе мазало. И Петър от осем месеца плащал вноските почти сам. Затова и все казваше, че няма пари, затова отказа миналото лято да ходим на море, затова уж „не е моментът“ да мислим за бебе.

Аз направо онемях. „И ти не ми каза?“

Той: „Като ти кажа, какво? Ти и без това едва свързваме. Да те товаря и с това?“

„Аз съм ти жена, не квартирантка!“

Леля Сийка подсмърча и вика: „Аз му казах да не ти казва. Ти и без това не ме понасяш.“

Тук вече ми причерня. Защото в нейната версия излизаше, че аз съм някаква лоша снаха, дето брои нощувките. А аз реално не знаех половината неща. Петър ми беше крил и парите, и това, че майка му понякога не е толкова зле физически, колкото просто не издържа сама вечер. След смъртта на баща му почнала да получава паник атаки. Един път викали Бърза помощ, мислела, че умира. Лекарката им казала да търсят психиатър. Тя отказала. „Няма да ходя при луди доктори“, така казала.

И изведнъж всичко се обърна. Не беше само манипулация от нейна страна. Имаше страх, срам, пари, смърт, инат… всичко омешано.

Само че и аз не изчезнах от картинката. Казах на Петър: „Добре. Майка ти страда. Разбирам. Ама аз от месеци говоря сама на стената. Не може всяка нощ да спиш тук и да ми казваш, че това е временно.“

Той изнервено: „Какво да направя? Да я оставя да се тресе сама ли?“

„Не. Да ме включиш. Да ми кажеш истината. Да решим заедно.“

Леля Сийка тогава тихо каза нещо, дето още ми кънти: „Той не ти каза, защото като мъж се срамува. Че не може да се оправи и с жена си, и с майка си.“

Не знам дали го защитаваше, или го удряше. Може и двете.

После седяхме тримата като наказани. Аз предложих да намерим жена за няколко часа вечер, поне някой да я наглежда. Петър каза, че е скъпо. Аз казах, че и този брак излиза скъпо. Гадно беше, но ми излезе. Леля Сийка се обиди и каза: „Ако преча, ще си вляза в старчески дом.“ Което също беше нож, защото знам как го казва — не иска, ама иска да ни е гузно.

Накрая си тръгнах сама. Той остана там.

На следващия ден не ми вдигаше до обяд. После дойде вкъщи и за първи път от много време говорихме нормално. Без викане. Показа ми договорите, разписките, всичко. Имаше и още нещо — бил теглил от нашата обща сметка два пъти, без да ми каже. Не огромни суми, ама пак. Тогава пак се скарахме. Той каза: „Щях да ги върна.“ Аз казах: „Не е до връщането.“

Сега сме в някакво междинно положение. Три вечери е при мен, две при нея. Записа я при психиатър в 14 ДКЦ след голям цирк. Аз ходих веднъж с тях. Не ми беше приятно, ама отидох. Направихме и план за кредита. Замразих си мисълта за дете, защото честно казано в момента нямам сили и за това.

Само че не мога да се отърся от едно усещане — че дори когато е до мен, част от него все е другаде. И уж го разбирам, уж ми е жал и на него, и на нея, ама и аз не мога вечно да съм последна в списъка. После пък се чувствам виновна, че изобщо го мисля.

Май това ми е най-тежкото — че няма чисто правилно. Ако беше просто лош син или аз просто лоша жена, щеше да е по-лесно. А то не е.

Кажете ми вие — ако бяхте на мое място, щяхте ли да търпите така, докато мине, или щяхте да поставите твърда граница, дори да изглежда жестоко?