На именния ден на леля ми най-после казах на майка ми, че няма да живея по нейния план

„Пак ли с тоя черен панталон ще седнеш на масата? Като на погребение си, Милена.“

Майка ми го каза още от вратата, преди да съм си оставила тортата на кухненския плот. Беше именният ден на леля Сийка в „Люлин“, събота, два следобед, в панелката горещо, мирише на сарми, печени чушки и лак за коса. В хола вече бяха наредени всички – вуйчо Пламен, братовчедка ми Деси с мъжа й, баба ми на фотьойла до прозореца и, разбира се, майка ми, която не беше домакиня, ама се държеше все едно тя е.

Направих се, че не съм чула. Само казах: „Честит имен ден, лельо“, целунах Сийка и седнах до края на дивана.

Не минаха и пет минути.

„Е, Милена, в кол центъра ли си още?“ – Деси ме пита уж мило.

„Не е кол център, Деси, фирма за обслужване на клиенти е“, казах аз.

Майка ми веднага: „Все тая. Момичето е умно, а се затрива на слушалки. Едно време й казвах – право, икономика, поне нещо сериозно.“

Всички замълчаха за секунда, после вуйчо Пламен се изсмя: „Е, важното е заплата да има.“

„И това не е много“, каза майка ми и си сипа салата.

Това го каза пред всички. Както винаги. За заплатата, за квартирата ми в „Младост“, за това, че на 34 не съм омъжена, за това, че съм се разделила с Ицо, който според нея бил „читаво момче“, въпреки че ме лъжеше.

Опитах да се спася с кухнята. Отидох да режа тортата, а леля Сийка тръгна след мен.

„Не й се връзвай“, каза ми тихо. „Тя така си говори.“

„Да, бе, така си говори от 15 години“, казах и усетих как ми пари лицето.

Само че и в кухнята не ме оставиха. Майка ми влезе след нас с купа боб салата и пак започна.

„Аз ако не й казвам, кой? После като остане сама, пак аз ще съм виновна. Всички около нея вече деца гледат.“

Тук вече нещо ми щракна.

Обърнах се и казах: „Мамо, може ли поне днес да не обсъждаш живота ми все едно не съм тук?“

Тя ме изгледа все едно аз съм направила сцена.

„Ти винаги така – не може нищо да ти се каже. Само се обиждаш.“

„Не, казва се унижение, не обида.“

Леля Сийка прошепна: „Айде, стига, че ще чуят“, ама то вече всички бяха чули.

Майка ми остави купата по-рязко на масата.

„Унижение? Аз ли те унижавам? Кой ти гледа детето, ако имаше? Кой ще ти даде пари, ако останеш без работа? Пак при мен ще дойдеш.“

Това беше подло, защото знаеше много добре. Преди година наистина взех от нея две хиляди лева, когато хазяинът ми вдигна наема и в същия месец си счупих зъб, та дадох сума пари за зъболекар. Върнах й ги. До стотинка. Ама тя си ги вади, когато й е удобно.

Казах й: „Да, взех. И ти ги върнах. Не ми ги дръж като каишка.“

От хола баба ми се обади: „Ей, недей така на майка си.“

И естествено, вече станах аз лошата.

Излязох в хола и казах направо пред всички, щом така или иначе бяхме почнали:

„Добре. Кажете ми тогава какво точно искате от мен? Да се омъжа за който и да е, само да не съм сама? Да напусна работа, която поне ми плаща сметките навреме, за да уча нещо на 34? Да родя дете, за да мирясате?“

Настана едно такова тежко мълчание. Деси гледаше в чинията. Вуйчо Пламен си наля ракия. Майка ми само каза:

„Искам да не си пропиляваш живота.“

„По твоята мярка или по моята?“

Тя тръгна да каже нещо, ама изведнъж леля Сийка я прекъсна:

„Румяна, стига вече. Кажи й поне истината, щом толкова я натискаш.“

Всички я погледнахме.

„Каква истина?“ – казах.

Майка ми направо пребледня. „Сийке, не сега.“

„Тъкмо сега“, каза леля ми. „Не може все детето да ти е виновно.“

Аз вече нищо не разбирах.

Оказа се, че преди три месеца майка ми е останала без работа. Съкратена от счетоводната къща, където беше от години. На 58. Не ми беше казала. На никого почти не била казала, освен на Сийка. И имала кредит. И понеже не й стигали парите, вече два пъти била теглила от спестяванията, които „пази за старини“.

Първата ми реакция беше яд. Че пак не ми е казала. Че пак ме е правила на малка и неспособна, а тя самата се дави.

„Това вярно ли е?“ – я питах.

Тя седна на стола до масата и само кимна.

„И вместо да ми кажеш, ти ме разкъсваш пред всички?“

„Защото ме е страх, бе, Милена!“ – изригна тя. „Страх ме е! Ти си сама, аз оставам без работа, баба ти е с хапчета за кръвно, наемите хвърчат, всичко е скъпо. И като те гледам как все внимаваш да не се обвържеш, да не родиш, да не рискуваш, ми идва да те разтърся. Не искам да останеш без човек.“

„Човек ли? Или без някой, който да ви гледа после?“ – това ми излезе и веднага съжалих, ама вече беше късно.

Майка ми ме погледна много лошо, после… някак се счупи.

„И това го има, да“, каза тихо. „Мислиш ли, че не го мисля? Че ако утре легна в болница, ти пак ще тичаш сама между работа и вкъщи? Да, мисля го. И да, страх ме е и за себе си. Не съм светица.“

Това изобщо не го очаквах. Тя никога не си признава така. Никога.

Седнах срещу нея. Ръцете ми трепереха, яд ме беше още, ама вече и друго имаше.

„Добре“, казах. „Ама това, че те е страх, не ти дава право да ме смачкваш. Аз не съм провал. Не съм, само защото не живея като Деси.“

Деси вдигна глава и каза: „Абе и моят живот не е кой знае какво, между другото.“ После се засмя нервно. „Само че при нас се правим, че е.“

И тогава излезе и друго. Мъжът й от шест месеца бил без работа, тя плащала кредита почти сама, свекървата гледала детето и всеки ден й държала сметка. Направо ми стана смешно и тъжно едновременно. Цялото семейство седим, ядем руска салата и се правим кой е по-уреден, а всички сме на косъм от нещо.

Майка ми избърса очите си с една салфетка и каза:

„Не знам как да говоря с теб. Моята майка с мен така е говорила. Само кусури. Мислех, че така се стягат хората.“

Баба ми от фотьойла се обади: „Е, чак пък само кусури…“

Леля Сийка й каза: „Айде, мамо, недей сега.“

За първи път от много време не ми се искаше да избягам. Казах на майка ми:

„Аз също не съм лесна, ясно ми е. Затварям се, не ти звъня, крия неща. Но ги крия, защото всичко става на разпит. Ако искаш да знаеш как съм, спри да ме поправяш във всяко изречение.“

Тя кимна. Не онова кисело кимане, а нормално.

После стана, отвори хладилника и вика: „Тортата ще я режем ли, или ще умрем драматично тука?“

Всички се разсмяха някак насила, ама пак се разсмяха. Не се оправихме изведнъж. Като си тръгвах, майка ми само ми каза на стълбите: „Ще пием кафе другата седмица, ако искаш. Само двете.“

Казах „добре“, макар че още бях опъната.

Сега минаха два дни и още ми е криво за някои неща, дето си ги казахме. Ама за първи път имам чувството, че поне не се преструвахме. И че може би майка ми не ме натиска само защото е лоша, а защото я е страх и тя не знае друго. Това не я оправдава напълно, ама… не знам. Вие какво бихте направили на мое място – бихте ли опитали пак да се сближите, или след толкова години вече е късно?