Когато майка ми каза, че без дете не струвам нищо, си тръгнах от къщата им завинаги
„Сега вече можеш да влезеш с високо вдигната глава в църквата, чу ли ме?“ — каза майка ми и така стисна бузката на дъщеря ми, че детето се разплака.
Взех си я веднага от ръцете ѝ.
„Не я пипай така.“
Майка ми ме изгледа все едно аз съм лудата.
Беше на двора в нашето село, до асмата, пред леля Сийка, комшийката Невенка и баща ми, който пак уж мълчеше, ама си беше на страната на майка ми, както винаги.
„О, сега пък и забележки ще ми правиш. Девет години рева, че не можеш да родиш, сега като роди, забрави откъде си тръгнала.“
Не знам защо точно това ми преля. Може би защото го каза пред хора. Може би защото не беше вярно. Аз не съм ревала девет години. Те ревяха, че ги излагам.
Казвам се Мария, на трийсет и четири съм, от едно село до Плевен. Омъжена съм за Йордан. Ако питате нашето село, той беше „оня Йордан от края“, дето живее сам в къщата на баба си, мълчи, не ходи по седенки и „нещо му има“. Само защото човекът е по-затворен и като по-млад е имал панически кризи. Тук, като си малко по-различен, веднага те правят луд.
Ако питате майка ми и баща ми, аз трябваше да съм благодарна, че изобщо ме е взел. Защото преди това бях сгодена за друг — Стоян, от Долни Дъбник, шофьор на камион. Три години бяхме заедно. Като почна да не става с бебето, първо свекърва ми ме гледаше накриво, после и той. Изследвания, лекари в Плевен, после в София в „Майчин дом“, пари, пътуване, надежди, нищо. Накрая Стоян ми каза в кухнята на квартирата: „Марче, аз искам семейство. Истинско.“
„Аз какво искам според теб?“ — му казах.
Той само сви рамене. След два месеца беше с друга. След година имаха дете. В селото това не го забравят. Не забравиха и на мен да ми го напомнят.
Майка ми почна: „Явно такава ти е орисията. Ако поне се омъжиш, да не стоиш сама като белязана.“
Белязана. Тая дума ми я е казвала. Собствената ми майка.
Аз тогава работех в шивашки цех в Плевен и си идвах само уикендите. И един ден баща ми ми вика: „Ще дойде Йордан довечера.“
„Защо?“
„Да говорим като хората.“
Като дойде, стоеше на ръба на стола и си мачкаше шапката. Майка ми направо изстреля: „И двамата сте сами, и двамата ви одумват. Вместо да се мотате, вземете се.“
Исках земята да ме глътне. Йордан стана и каза: „Лельо Пенка, аз не съм дошъл за пазар.“
Това ми беше първото истинско впечатление от него.
После, като си тръгна, мина покрай портата и ми каза тихо: „Извинявай. Аз не знаех, че за това ме викат.“
Не знам как стана после. Не сме се влюбили от филмите. Просто почнахме да си говорим. Първо по телефона, после на кафе в Плевен. Той работеше в мебелен цех в Левски. Говореше малко, ама като каже нещо, беше точно. Никога не ме пита „кога ще родиш“. Никога. Даже веднъж аз сама подхванах темата и му казах: „Да знаеш, може и да не мога.“
Той каза: „Добре. Аз не търся инкубатор.“
Направо ми стана смешно от начина, по който го каза, ама и ми се доплака.
Омъжихме се след година. Цялото село го изкара, че нашите са ме пробутали, а аз съм се хванала за първия, дето ме иска. Честно, в началото и аз не знаех дали не е така. Само че вкъщи с него беше спокойно. Той си вършеше работа, не викаше, не броеше стотинките, не ми рови в телефона. Като ме видеше, че ми е тежко след поредния преглед, само слагаше чайника и казваше: „Лягай. Аз ще оправя.“ Такива дребни неща, ама никой преди това не ги беше правил за мен.
Нашите обаче не спряха. Майка ми идваше и все едно проверка правеше. „Е, нищо ли още?“ „Пила ли си това?“ „Ходихме при една жена в Червен бряг, бая помага.“ Баща ми уж по-меко: „Ние за добро, Миме.“
За добро, ама все едно съм развалена печка.
Имаше и нещо, което научих по-късно и ми обърна всичко. Баба ми беше оставила къщата и двора на мен. Не на брат ми, на мен. Защото аз се грижех за нея последните години. Само че нашите не ми бяха казали. Разбрах случайно, когато трябваше някакъв документ от общината за ремонт на покрива. В службата жената ми вика: „Ама вие сте собственик, госпожо.“
Казах: „Какъв собственик?“
Прибрах се и стана страшно.
„Защо не сте ми казали?“
Майка ми веднага: „Защото ако знаеше, щеше да хукнеш да живееш отделно и съвсем да ни зарежеш.“
Баща ми добави: „И без това брат ти има две деца, той има нужда повече.“
Ето го истинското. Не било само, че ги е срам от мен. Искали са и да ме държат под ръка, докато си нагодят имота както им е удобно. А и да ме омъжат набързо, че да не взема да си поискам нещо.
Като казах на Йордан, мислех, че ще каже да ги съдя, да правим скандали. Той само седна и каза: „Къщата е твоя, ама те са ти родители. Реши какво искаш, не какво искат всички.“
Това много ме ядоса тогава. Викам му: „Ти пак се дърпаш. Кажи нещо!“
А той: „Казвам. Аз ще съм до теб, ама няма да живея вместо теб.“
След това месеци не си говорих с нашите както преди. Само по празници. И точно когато бях решила, че явно деца няма да имаме и толкова, забременях. Неочаквано. След всички доктори, хапчета и чудесии — ей така. Даже първо не повярвах. Йордан три пъти прочете теста и каза: „Май ще трябва да сглобявам кошара.“
Това беше неговият начин да се развълнува.
Тогава нашите се обърнаха за един ден. Майка ми почна да звъни всеки ден. „Как си, маме?“ „Да ти сготвя ли?“ „Да дойда ли на прегледа?“ Все едно предишните години не са били. И аз… да си кажа, подведох се. Помислих си — ето, всичко се оправя.
Да, ама не. Като родих, разбрах, че не аз им липсвам. Липсвало им е внуче. Прибирахме се в селото и майка ми не ме питаше спала ли съм, яла ли съм, имам ли нужда от нещо. Само: „Дай да я видя. Дай да я снимам. Ще я кръстим на баба ти, нали?“ Баща ми същото, по неговому: „Е, сега вече има за кого да остане къщата.“
Като го каза това, направо ме сряза.
И ето днес, на двора, майка ми изръси, че чак сега съм станала човек. Погледнах я и за първи път не ми трепна да ѝ кажа:
„Не, мамо. Човек съм си била и преди това. Когато ме водехте по доктори, когато ме срамехте пред хората, когато ме бутахте към брак, който според вас беше от немай-къде, пак бях човек. Само че тогава не ви отървах.“
Майка ми пребледня. „Ти сега ще ми държиш сметка, след всичко, което сме направили?“
„Да. Защото не го направихте за мен.“
Баща ми стана от пейката. „Айде стига театри. Родители сме ти.“
Тук Йордан, който досега мълчеше до колата, дойде и взе чантата с бебешките неща. Спокойно, както си е той, каза: „Мария, тръгваме ли?“
Майка ми веднага: „А, той ли ще ми я настройва сега?“
И тогава вече избухнах: „Не, той не ме настройва. Той е първият човек, който не ме е карал да се чувствам дефектна.“
Стана тихо. Даже кучето на съседите спря да лае, кълна се.
Майка ми се разплака. Истински. И за момент ми стана гадно. Защото знам, че тя е живяла същия тоя живот — какво ще кажат хората, кой как гледа, дали дъщеря ѝ е „уредена“. Може и тя да не знае друго. Ама това не ми връща годините.
Казах ѝ само: „Ако искате да виждате внучка си, ще я виждате. Но няма да ме унижавате пред нея. Нито пред когото и да е. И къщата си остава моя. Ако някой ден реша да я дам на брат ми, ще е защото аз съм решила, не защото пак сте го намислили вместо мен.“
Тръгнахме си. По пътя към Плевен аз мълчах, бебето заспа, а Йордан караше. На светофара до „Сторгозия“ той само протегна ръка и стисна моята за малко. Нищо не каза. И точно тогава се разревах като ненормална.
Сега сме си у дома. Нашите ми звъняха два пъти, не вдигнах. После майка ми писа: „Като се успокоиш, обади се.“ Ще се обадя, сигурно. Не искам да ги режа напълно. Ама вече няма да е както те искат. Колкото и да ми е мъчно, разбрах, че някои хора те обичат само когато влизаш в тяхната представа за живот.
Аз късно го разбрах. Добре че поне мъжът, за когото уж ме беше срам да се омъжа, се оказа най-свестният човек до мен. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли простили на родители, които са до вас само при условие?