Когато отключих телефона на мъжа ми, изгубих не само доверието, а и усещането, че домът ми е сигурно място
— Дай ми телефона, Иво. Веднага.
Казах го толкова високо, че малкият в хола спря анимацията и се обърна. Иво стоеше до мивката с чаша вода в ръка и направо пребледня. Не попита защо. Това беше първото, което ме удари.
— Мила, стига сега… детето е тука.
— Именно. Дай ми телефона.
Бях видяла съобщението. Не защото ровя, а защото екранът светна на масата: „Липсваш ми от снощи“. От „Деси счетоводството“. Аз тая Деси я знам. Не сме приятелки, ама съм я виждала на фирменото им парти в Банкя, с едни дълги обеци и тоя нейния уж мил глас.
Иво ми подаде телефона, ама вече късно, сигурно беше изтрил нещо. Пак имаше достатъчно. Чатове, които не звучат като между колеги. „Кога ще кажеш?“, „Не мога повече така“, „И аз се прибирам и се правя, че всичко е нормално“. Ръцете ми трепереха, честно. Само дето не заплаках веднага, а ми стана едно студено.
— От колко време? — го питам.
— Не е това, което си мислиш.
— Абе вие винаги това казвате. От колко време?
Той мълча. После каза:
— Четири месеца.
Четири месеца. Ние през тия четири месеца ходихме с детето на Панчарево, търсихме пари за ремонта на банята, майка ми лежа в „Пирогов“, той я караше на свиждане… И през това време — това.
Казах му да си събере багажа. Той не мръдна.
— Апартаментът е и мой, Мила.
— Да, щото нашите дадоха само капарото, нали?
— Недей така.
Тук вече стана грозно. Изкарах всичко. Че съм се скъсала да работя в детската градина, после частно гледам деца следобед, че неговата заплата в логистичната фирма все не стига, че все аз мисля кой ще вземе Ицо от градина, кой ще плати тока, кой ще купи лекарства на свекърва ми. Той също изкара неговото — че от две години съм била все ядосана, че у дома само списъци и сметки се говорело, че не сме били мъж и жена, а „съквартиранти с дете“.
Мразя това оправдание. Направо ми иде… Ама после излезе друго.
На другия ден му звънна сестра му Ваня. Аз вдигнах. Не знаеше, че сме се скарали.
— Иво, преведоха ли ги за дома? Жената пак ми звъня. Ако не внесем до петък, ще освободят мястото на татко.
Замръзнах. Той не беше на работа, беше излязъл „да се поуспокои“. Като се върна, направо го питах:
— Какъв дом? Какви пари?
И тогава разбрах, че от три месеца свекър ми е в частен дом край Нови хан след втория инсулт. На мен ми беше казано, че е при леля му в Елин Пелин. Иво и Ваня криели, защото знаели как ще реагирам за парите. Таксата била 1650 лева. Ваня давала колкото може, Иво доплащал от кредитна карта и от някакъв бърз заем. Затова нямал пари. Затова бил постоянно на тръни. Затова, както той каза, „се удавил като пълен глупак в първия човек, който го изслушал“.
— Значи, понеже си напрегнат, реши да спиш с друга? — казах му.
— Не го оправдавам. Казвам ти как стана.
— И защо не ми каза за баща ти?
— Защото щеше да кажеш, че нямаме тия пари. И щеше да си права. А аз не можех да го оставя.
Това беше най-гадното. Че наистина сигурно щях да го кажа. Ние още изплащаме кредита към ДСК. Детето ходи на логопед. Майка ми е с диабет и аз й купувам неща. И пак… човек ли е да оставиш баща си? А пък свекър ми, колкото и да сме се карали, много помагаше, когато Ицо беше бебе.
После стана още по-заплетено. Намерих в извлечението плащания не само към дома, а и резервации за хотел в Пловдив. Значи не е било само чатове. Показах му ги.
Той седна и каза:
— Да. Спахме заедно. Два пъти.
Не знам как не му ударих шамар. Вместо това седнах и аз, щото краката ми омекнаха.
— Обичаш ли я?
— Не знам.
— Голям мъж, а не знаеш.
— Мислех, че я обичам. После като видях какво става вкъщи, с баща ми, с парите… не знам дали не съм се хванал за нея като за въздух.
След два дни Деси ми звънна. Не знам откъде ми е намерила номера. Мислех да не вдигам, но вдигнах.
— Не ти звъня да се оправдавам — каза. — Той не ти е казал всичко.
Естествено, кръвта ми кипна. Ама я оставих да говори. Каза, че искала той да ми каже сам, че през януари тя забременяла и после направила аборт. Не защото той я накарал, а защото била разведена, имала едно дете и не искала втори хаос. И той после се дръпнал. Тя не ми звъняла от любов към истината, а защото се чувствала използвана и лъгана и от него.
Като затворих, повърнах в мивката. Буквално.
Като се прибра, не отрече. Само каза:
— Щях да ти кажа.
— Кога? На кръщенето на детето ли? На абитуриентския му бал?
Тая вечер спа при майка си в „Люлин“. Аз останах с Ицо и цяла нощ гледах тавана. Сутринта го заведох на градина, после отидох на работа, усмихвах се на децата, лепяхме есенни листа, а отвътре ми беше каша.
Сега сме разделени уж временно. Той идва да вижда малкия, плаща каквото може, даже продаде мотора си, за да покрие част от дълга за дома. Ходи и на психолог, което ако някой ми беше казал преди година, щях да се изсмея. Аз пък ходих веднъж при адвокат в „Младост“, да питам какво става с апартамента и с родителските права, ако тръгнем към развод. Още не съм подала нищо.
И най-лошото е, че не мога да го мразя спокойно. Като го видя с Ицо, как му връзва обувките и му носи кифла от кварталната баничарница, ми се къса нещо. После се сещам за хотелите, за Деси, за това дете, което е можело да се роди, и ми причернява.
Майка ми вика: „Такъв не ти трябва.“ Свекърва ми плаче и казва: „Не разбивай семейството.“ Приятелката ми Нели е твърдо за развод. А аз ту искам да сменя патрона, ту чакам да ми пише „може ли да поговорим“.
Най-много ме убива това, че сигурността си отиде. Преди си мислех, че каквото и да стане, ние сме отбор. Сега не знам дали изобщо сме били. И все пак, колкото и да ме е срам да го кажа, част от мен още иска да се оправят нещата. Не знам дали това е любов, страх да не остана сама, или просто инат.
А вие какво бихте направили на мое място — бихте ли дали още един шанс, ако знаете, че вече никога няма да гледате човека по същия начин?