Бягство на работа: Скриване от съпруга ми

„Не мога повече!“ – изкрещях аз, докато хвърлях чантата си на пода в офиса. Колегите ми се обърнаха изненадано, но никой не каза нищо. Знаеха, че нещо не е наред, но никой не смееше да попита. Вече беше станало обичайно да пристигам рано и да си тръгвам късно, избягвайки дома, който някога беше моето убежище.

Съпругът ми, Иван, беше човекът, когото обичах безусловно. Когато се оженихме преди десет години, вярвах, че ще бъдем заедно завинаги. Но с времето нещата се промениха. Иван започна да става все по-критичен и взискателен. Всяка вечер се връщах вкъщи с усещането, че съм на изпитание. „Защо не си направила това? Защо не си купила онова?“ – въпросите му бяха безкрайни и винаги натоварени с недоволство.

Една вечер, след поредния спор за това как съм забравила да купя мляко, се затворих в банята и започнах да плача. Сълзите ми се стичаха по лицето, а аз се чудех как стигнахме до тук. Някога бяхме щастливи, нали? Какво се случи с нас?

На следващия ден реших да остана по-дълго на работа. Колегите ми забелязаха промяната в поведението ми, но никой не посмя да попита директно. Само Мария, моята най-близка приятелка в офиса, се осмели да ме заговори. „Какво става, Лили? Изглеждаш изтощена,“ каза тя с мек глас.

„Просто… не мога повече,“ отвърнах аз и почувствах как сълзите отново напират в очите ми. „Иван… той просто не спира да ме критикува. Вече не знам какво да правя.“

Мария ме прегърна и каза: „Може би трябва да поговориш с него. Да му кажеш как се чувстваш.“

Но как да му кажа? Всеки път, когато опитвах да започна разговор за нашите проблеми, той или се ядосваше, или просто игнорираше думите ми. Беше като стена, която не можех да пробия.

С времето работата стана моето убежище. Останах до късно, за да избегна напрежението вкъщи. Колегите ми станаха моето ново семейство. Но дори и там не можех напълно да избягам от мислите си за Иван.

Една вечер, докато седях сама в офиса и гледах през прозореца към светлините на града, осъзнах колко самотна се чувствам. Бях избягала от дома си, но не бях намерила истинско решение на проблема си.

Реших да направя последен опит да поговоря с Иван. Когато се прибрах вкъщи онази вечер, той седеше на дивана и гледаше телевизия. Седнах до него и казах: „Иван, трябва да поговорим.“

Той ме погледна с недоволство и отвърна: „За какво пак?“

„За нас,“ казах аз тихо. „Не можем да продължаваме така. Аз… аз съм нещастна.“

Той замълча за момент и после каза: „И аз съм нещастен, Лили. Но какво можем да направим?“

Тези думи ме удариха като гръм от ясно небе. Не бях осъзнала колко дълбоко е недоволството му. Може би и той се чувстваше така самотен и изгубен като мен.

Започнахме да говорим открито за всичко – за нашите страхове, разочарования и надежди. Беше трудно и болезнено, но необходимо.

С времето започнахме да работим върху връзката си. Не беше лесно и понякога се връщахме към старите си навици, но поне вече знаехме какво трябва да направим.

Сега, когато поглеждам назад към онези дни на бягство и самота, се питам: Дали наистина трябваше да избягам толкова далеч, за да намеря пътя обратно към него? Може би понякога трябва просто да останем и да се борим за това, което обичаме.