Когато приятелството се разпада между памперси и самота

– Ели, пак ли не си излизала цяла седмица? – гласът ми трепереше, докато държах телефона притиснат до ухото си. Чувах в слушалката плача на малкия Сашко, а от другата страна Елица въздъхна тежко.

– Мария, не мога… Просто не мога да го оставя. Той е всичко, което имам сега.

Замълчах. Не знаех какво да кажа. Преди година Елица беше душата на компанията – винаги с прическа, грим и усмивка, която заразяваше всички. Сега, когато я виждах през видеоразговорите, едва я познавах: косата ѝ сплъстена на опашка, под очите ѝ – сенки, а гласът ѝ звучеше като на човек, който не е спал от векове.

– А Петър? – попитах плахо. – Той помага ли ти?

– Петър работи до късно. Като се прибере, е уморен. Не искам да го натоварвам още повече.

Почувствах гняв. Не към нея, а към ситуацията. Към това как една жена може да се изгуби напълно в ролята на майка и домакиня, докато всички около нея просто приемат това за даденост.

Преди няколко месеца се опитах да я изведа на кафе. Беше пролет, слънцето грееше, а аз ѝ обещах, че ще гледам Сашко за час-два. Тя отказа:

– Ако се събуди и ме няма? Ако се разплаче? Не мога да го оставя дори за минута.

Тогава разбрах – вече не бях част от живота ѝ. Не само аз – никой не беше. Дори майка ѝ се оплакваше:

– Мари, тя не ми позволява да ѝ помагам. Всичко сама прави. Не излиза, не се вижда с никого. Само детето и къщата.

Веднъж отидох у тях без предупреждение. Вратата отвори Елица – по пижама, с мазна коса и поглед на човек, който е на ръба на сълзите.

– Защо дойде? – попита тя рязко.

– Защото ми липсваш! – извиках аз, без да се сдържам. – Защото не мога повече да гледам как се превръщаш в сянка на себе си!

Тя се разплака. Прегърнах я силно и усетих колко е крехка. После седнахме в кухнята и тя ми разказа всичко:

– Чувствам се сама, Мари. Всички очакват да съм щастлива, защото имам дете. А аз… понякога искам просто да избягам. Да забравя за памперсите, за готвенето, за Петър, който все е недоволен… Но после ме хваща срам. Как може една майка да мисли така?

– Не си сама – казах ѝ тихо. – Но трябва да поискаш помощ. Не можеш всичко сама.

Тя поклати глава:

– Ако поискам помощ, значи съм слаба майка.

Това беше най-голямата ѝ заблуда. И най-голямата болка за мен – че не мога да я убедя в обратното.

С времето разговорите ни станаха все по-редки. Аз започнах нова работа, запознах се с нови хора, но празното място до мен винаги беше за Елица. Понякога ѝ пишех съобщения: „Липсваш ми“, „Как си днес?“, „Нека се видим“. Отговорите ставаха все по-кратки: „Добре съм“, „Заета съм“, „Може би другата седмица“.

Една вечер получих обаждане от майка ѝ:

– Мари, моля те, говори с нея! Петър пак е избухнал – казал ѝ, че е занемарила себе си и къщата. Тя плаче цяла вечер.

Отидох веднага. Намерих я седнала на пода в детската стая, прегърнала плюшеното мече на Сашко.

– Ели… – прошепнах.

Тя ме погледна с празен поглед:

– Мислиш ли, че някога ще бъда пак себе си?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах я и останах до нея цяла нощ.

Сега пиша тази история с надеждата някой да разбере болката ми – болката от това да гледаш как най-близкият ти човек потъва в самота и отчаяние, докато всички около него очакват той просто да бъде „добра майка“ и „добра съпруга“.

Понякога се питам: Кога ще спрем да изискваме от жените да жертват всичко за семейството си? И колко приятелства още ще изгубим по този път?