Избрах самотата пред брака: Историята на един българин на 54
– Иванеее, пак ли ще вечеряш сам? – гласът на майка ми пронизва тишината в панелката ми в Люлин. Чувствам как думите ѝ тежат като мокър юрган върху раменете ми. Поглеждам към масата – две филии хляб, малко сирене и домат. На 54 години съм, а все още се чувствам като ученик, който не е изпълнил домашното си.
– Майко, добре съм така. Не ми трябва никой – отвръщам, но знам, че не ме чува. Или по-скоро не иска да ме чуе. За нея, а и за всички около мен, мъж на моята възраст трябва да има жена до себе си. Особено след като разводът с Мария преди осем години остави празно място в живота ми, което всички се опитват да запълнят – само не и аз.
Вечерта телефонът звъни. Стефан – стар приятел от казармата, с когото сме преживели какво ли не. Гласът му е бодър, но усещам нотка на загриженост.
– Иване, хайде да се видим утре в „Кафе Европа“? Имам ти нещо да казвам.
Съгласявам се. На следващия ден седим един срещу друг, кафето дими между нас. Стефан не увърта:
– Братле, знаеш ли колко жени има на твоята възраст, които търсят сериозен човек? Ето, познавам една – Елена, на 45. Разведена, с голямо сърце. Защо не опиташ?
Поглеждам го и усещам как в мен се надига гняв и тъга едновременно.
– Стефане, ти знаеш ли какво е да се събудиш сутрин и да не ти липсва никой? Да си направиш кафе, да слушаш тишината и да не се страхуваш от нея? Защо всички мислите, че самотата е болест?
Той мълчи. Виждам в очите му недоумение – сякаш говоря на чужд език.
– Не е ли по-добре да имаш някого до себе си? – пита тихо.
– А ако този някой е просто компромис? Ако е просто заради страха от самота? – отвръщам.
Стефан въздъхва. Виждам как се опитва да ме разбере, но не може. За него животът е ясен – семейство, деца, внуци. Аз обаче вече съм минал по този път. С Мария имахме всичко – апартамент в Младост, две деца, лятна почивка на море всяка година. Но любовта ни угасна като свещ в течение. Разводът беше грозен – крясъци, обвинения, делба на имущество. Децата пораснаха и заминаха – едното в Германия, другото в Пловдив.
Останах сам. Първите години бяха ад – празни стаи, тишина, която реже като нож. Опитах да излизам с жени – срещи по сайтове, неловки разговори за миналото и бъдещето. Всички търсеха сигурност или утеха от собствената си самота. Никой не търсеше мен – Иван, с всичките ми рани и страхове.
Една вечер дъщеря ми Марияна ми звънна по Viber от Мюнхен:
– Тате, защо не си намериш някоя жена? Не ти ли е тежко сам?
– Мими, добре съм така. Имам си книги, имам си градинката на балкона…
– Но това не е живот! – прекъсна ме тя.
Замълчах. Какво е животът? Да живееш според очакванията на другите или според собственото си сърце?
С времето започнах да ценя свободата си. Да мога да изляза когато поискам, да слушам музика до късно, да не давам обяснения на никого. Да не се страхувам от самотата, а да я превърна в приятел. Всяка сутрин излизам в парка с кучето си Роко – той е единственият ми верен спътник. Говоря си с пенсионерите на пейката, обсъждаме политика и цените в магазина.
Понякога вечерям сам пред телевизора и усещам лека тъга – но тя е като стара дреха, с която си свикнал. Не боли вече.
Майка ми не спира:
– Иване, ще умреш сам! Кой ще ти подаде чаша вода?
– Майко, по-добре сам отколкото зле придружен – отвръщам.
Веднъж Елена – жената, за която Стефан говореше – ми писа във Facebook. Срещнахме се веднъж на кафе. Беше мила жена – разведена, с дете студентка в София. Говорихме за живота, за болките от миналото. Видях в очите ѝ същата умора като в моите. Усетихме взаимно уважение… но не и искра.
След срещата тя ми написа:
– Може би сме твърде уморени за ново начало?
Отговорих:
– Може би просто ни е добре така.
Сега вечерите са тихи. Понякога слушам старите плочи на Щурците или гледам снимки от младостта си. Не съжалявам за нищо – нито за брака си, нито за развода. Всичко ме е направило този, който съм днес.
Понякога се питам: дали самотата е избор или съдба? Дали човек трябва да се бори срещу нея или да я приеме като част от себе си? А вие как мислите – по-добре ли е да бъдеш сам и свободен или да живееш с някого само заради страха от празнотата?