Двете пламъка в мен: История за изборите, които ни бележат

– Кой пламък ще избереш да храниш, момче? – гласът на дядо ми Петър проряза тишината в малката ни кухня, докато навън вятърът блъскаше прозорците. Бях на шестнайсет, а светът ми се разпадаше – баща ми беше безработен вече трета година, майка ми работеше на две места, а аз се чудех дали някога ще избягам от сивотата на нашето село край Пловдив.

– Какво имаш предвид, дядо? – попитах, макар че вече усещах тежестта на думите му.

Той се наведе към мен, очите му бяха уморени, но пълни с топлина. – Във всеки човек горят два пламъка – единият е на доброто, другият – на злото. Всеки ден избираш кой да подхраниш. И това те прави човека, който си.

Тогава не му обърнах внимание. Бях ядосан. На баща ми, че не може да намери работа. На майка ми, че все ме кара да уча и да помагам вкъщи. На себе си, че не мога да избягам от тук. Вечерта се скарах с баща си. Крещяхме си за пари, за бъдещето ми, за това как той е провалил живота ни. Майка ми плачеше в ъгъла, а дядо само мълчеше.

На следващия ден в училище съученикът ми Краси ме подкупи да му напиша домашното по математика срещу пет лева. Пет лева! Толкова струваше гордостта ми? Взех парите. Купих хляб и салам за вкъщи. Майка ми ме погледна странно, когато видя храната.

– Откъде ги имаш тези пари?

– Спестих ги – излъгах.

Лъжата ме изгори отвътре. Вечерта не можех да заспя. Чувах гласа на дядо: „Кой пламък ще избереш?“

Дните минаваха. Баща ми започна да пие повече. Веднъж го намерих проснат пред къщата, а майка ми го влачеше вътре със сълзи в очите. Срамът ме задушаваше. Започнах да се държа зле с всички – с майка ми, с учителите, дори с дядо.

Една вечер дядо седна до мен на двора. Беше тихо, само щурците пееха.

– Знам, че ти е тежко – каза той. – Но ти избираш какъв човек ще бъдеш. Не баща ти, не бедността, не селото.

– Ами ако вече съм избрал грешния пламък? – прошепнах.

– Никога не е късно да запалиш другия – усмихна се тъжно.

На следващия ден върнах парите на Краси и му казах истината. Той ми се разсърди, но аз се почувствах по-лек. Започнах да помагам повече вкъщи, макар че често се карахме с баща ми. Един ден го чух да казва на майка: „Момчето ни расте като човек.“

С времето разбрах, че животът няма да стане по-лесен. Баща ми така и не намери постоянна работа. Майка ми остаря преждевременно от грижи. Дядо почина през една студена зима и сякаш с него угасна част от светлината в дома ни.

Но думите му останаха с мен. Когато завърших училище и заминах за Пловдив да уча, често се връщах мислено към онази вечер на двора.

Сега съм на трийсет и две години. Имам семейство и две деца. Понякога усещам как старите пламъци пак се борят в мен – гневът срещу несправедливостите, изкушението да избера по-лесния път, болката от миналото. Но си спомням гласа на дядо: „Ти избираш.“

Питам се: Колко често избираме грешния пламък от страх или отчаяние? И дали някога ще спрем да се борим със себе си? А вие кой пламък подхранвате днес?