Тайната на самотната красавица: Защо останах сама на 42

– Защо си сама, Виктория? – гласът на Петър прозвуча тихо, но настоятелно, докато седяхме в малкото кафене до Женския пазар. Очите му търсеха моите, а аз се взирах в чашата с кафе, която стисках така, сякаш само тя ме държи на този свят.

– Не е толкова просто – отвърнах, усещайки как гърлото ми се стяга. – Понякога човек избира самотата, защото не може да понесе повече болка.

Петър замълча. Въздухът между нас натежа от неизказани думи. Навън дъждът барабанеше по прозорците, а аз се върнах назад във времето, към онази вечер преди десет години, когато светът ми се разпадна.

Бях на 32, омъжена за Стефан – човек, когото обичах повече от себе си. Мислех, че сме щастливи. Докато една вечер не го хванах с най-добрата си приятелка – Мария. Споменът за тяхната близост ме преследваше дълго. В онзи миг не само бракът ми се срина, а и доверието ми към хората. Майка ми тогава каза: „Виктория, животът продължава. Ще намериш друг.“ Но аз не исках друг. Исках да върна времето назад.

След развода се преместих в малкия апартамент на баба ми в Люлин. Там стените пазеха спомени за детството ми – мириса на прясно изпечен хляб, смеха на дядо ми, който отдавна бе починал. Майка ми настояваше да се върна при нея в Бургас, но аз отказах. Исках да докажа, че мога сама.

Работех като учителка по литература в едно столично училище. Децата ме обичаха, но колегите често ме гледаха с подозрение – „Как така хубава жена като теб е сама?“ – шушукаха зад гърба ми. Всяка вечер се прибирах уморена и самотна. Понякога плачех без причина.

С годините майка ми започна да настоява все по-настойчиво: „Времето ти минава, Виктория! Кога ще имам внучета?“ Сестра ми вече имаше две деца и живееше в чужбина. Аз бях „странната“ – тази, която не може да задържи мъж.

Имаше моменти, когато се опитвах да започна отначало. Запознах се с няколко мъже – един адвокат, един лекар… Всички те търсеха нещо лесно и удобно. Не искаха жена с минало и рани. Един от тях – Николай – ми каза: „Ти си прекалено сложна за мен.“ Тогава реших да не се боря повече.

Потънах в работата си и в книгите. Всяка вечер четях стихове на Далчев или Яворов и си мислех: „Дали някой ден ще мога пак да обичам?“

Петър беше различен. Запознахме се случайно на една литературна вечер в читалището. Той беше вдовец, малко по-възрастен от мен, с тъжни очи и топла усмивка. Започнахме да си пишем съобщения, после излизахме на разходки из Борисовата градина. За първи път от години усещах надежда.

Но страхът не ме напускаше. Всяка негова дума тълкувах като заплаха. Всяко закъснение – като предателство. Една вечер му казах:

– Не мога да ти дам това, което търсиш.
– А ти знаеш ли какво търся? – попита той тихо.
– Сигурност… семейство… нормалност.
– А ти?
– Аз… просто искам някой да ме разбере.

Той хвана ръката ми през масата и я задържа дълго. За първи път от години не я дръпнах.

Майка ми не одобряваше Петър. „Той има дете! Ще бъдеш мащеха! Това ли искаш?“ Но аз вече не слушах никого освен себе си.

Сестра ми звънеше от Германия и ме упрекваше: „Вики, животът не е роман! Хората правят компромиси!“ А аз й отвръщах: „Може би аз не съм от тези хора.“

Една вечер Петър ме покани у тях на вечеря. Готвеше мусака, а дъщеря му Ива рисуваше в ъгъла. Гледах ги и усещах как сърцето ми се разтапя и свива едновременно. Толкова много исках да бъда част от това семейство, но страхът от провал беше по-силен.

След вечерята Петър ме изпрати до спирката и каза:
– Виктория, заслужаваш щастие. Не позволявай на миналото да ти го отнеме.

Тази нощ не можах да заспя. Мислех за всички пропуснати възможности, за всички страхове, които сами си създаваме. На сутринта реших да му пиша: „Готова съм да опитам.“

Днес съм на 42 и още се уча да вярвам в любовта. Не знам дали ще успея напълно да се освободя от сенките на миналото, но знам едно – заслужавам шанс за щастие.

Понякога се питам: Колко от нас живеят в плен на страховете си? Колко още ще чакаме преди да си позволим да бъдем щастливи?