Съдбата ни събра, но животът ни раздели: Историята на Мария и Даниел

– Не! Не, не, не! – крещях през сълзи, докато лекарят затваряше вратата на операционната. Миризмата на дезинфектант и болничен коридор се смесваха с вкуса на отчаяние в устата ми. Беше 2:37 през нощта, а аз стоях сама, стиснала телефона си, докато майка ми се опитваше да ме прегърне. – Мария, моля те, успокой се… – шепнеше тя, но аз не можех да дишам. Даниел беше вътре, между живота и смъртта, а само преди няколко часа се смеехме в кухнята на баба му в Банкя.

Всичко започна толкова красиво. Бяхме на 17, когато се запознахме в двора на гимназия „Васил Левски“. Той беше капитанът на футболния отбор, а аз – момичето с книгите и големите мечти. Първата ни целувка беше под стария орех до спирката на автобуса. Обещахме си, че ще бъдем заедно завинаги. След бала си казахме: „Ще учим в София, ще си намерим работа, ще се оженим и ще си купим малък апартамент.“

Годините минаваха, а ние строяхме нашия свят тухла по тухла. Даниел работеше като техник в една фирма за климатици, а аз започнах като учителка по български език. Всяка вечер се прибирахме уморени, но щастливи. Събирахме пари за сватба – мечтаех за бяла рокля и тиха церемония край езерото в Панчарево. Майка ми вече беше избрала ресторанта, а баща му Даниел настояваше да поканим цялата рода от Пловдив.

Но съдбата има странно чувство за хумор. В онази нощ през март Даниел се прибираше от работа с колата на брат си. Един пиян шофьор изскочи на червено и… всичко свърши за секунди. Телефонът ми звънна в 22:14 – непознат номер. „Вашият близък е приет в Пирогов…“

Следващите дни бяха като кошмар. Лекарите казаха, че гръбнакът му е увреден и никога повече няма да проходи. Помня как седях до леглото му, държах ръката му и се опитвах да не плача.

– Мария… – прошепна той с пресипнал глас. – Не искам да те държа тук… Не заслужаваш това.
– Глупости! – отвърнах аз твърдо. – Обичам те! Ще минем през това заедно.

Но истината е, че животът не е филм. След изписването започнаха истинските трудности. Апартаментът ни беше на четвъртия етаж без асансьор. Трябваше да го пренесем при родителите му в Люлин, където майка му пое грижите за него. Аз пътувах всеки ден от работа до тях, носех лекарства, сменях превръзки, готвех супи…

Скоро започнах да усещам умората като тежест върху гърдите си. Вечерите се превърнаха в мълчание. Даниел се затвори в себе си – гледаше през прозореца с часове, отказваше да говори с мен.

– Защо не ме оставиш? – попита ме една вечер. – Млада си… Имаш живот пред себе си.
– Не говори така! – избухнах аз. – Ти си моят живот!
– Не съм вече онзи човек…

Родителите му започнаха да ме гледат с подозрение. Майка му веднъж ми каза:
– Мария, не си длъжна да жертваш младостта си… Може би е по-добре да си тръгнеш.

Срам ме беше да призная пред себе си, че понякога исках просто да избягам. Да се върна у дома при мама и татко, да забравя всичко. Но после виждах Даниел – очите му пълни със страх и болка – и оставах.

Мечтите ни за сватба избледняха като стара снимка. Приятелите ни постепенно изчезнаха – кой има време за болка? Само най-близките останаха, но дори те не разбираха напълно какво преживяваме.

Една вечер, когато се прибрах от работа, намерих Даниел разплакан.
– Не мога повече… – прошепна той. – Моля те, освободи се от мен.
Тогава разбрах – любовта не винаги е достатъчна. Понякога трябва да пуснеш човека, когото обичаш най-много.

Събрах багажа си тихо през нощта. Оставих писмо до него:
„Даниеле,
Обичам те повече от всичко. Но не мога да те спася от самия теб. Ще бъда до теб винаги, ако имаш нужда от мен.“

Минаха три години оттогава. Животът ми тръгна по нов път – записах магистратура, смених работата си, опитах се да започна отначало. Понякога го виждам случайно в парка с майка му – усмихва се тъжно и ме поздравява с очи.

Питам се: Ако съдбата ни събра толкова силно, защо трябваше да ни раздели така жестоко? Може ли човек да продължи напред без вина? Какво бихте направили вие на мое място?