Година след година, тъщата и тъстът ми стават все по-натрапчиви

— Пак ли идват? — прошепнах на Мария, докато гледах през прозореца как колата на родителите ѝ спира пред блока ни. Беше събота вечер, а аз мечтаех за тиха вечеря само с жена ми и дъщеря ни Елица. Вместо това, познатият глас на Стефка вече кънтеше по стълбището: „Марийче, донесох ти баница! Иван носи ракия!“

Стиснах зъби. Не исках да съм груб, но усещах как гневът ми се надига. От години Иван и Стефка бяха като сянка в живота ни. Когато се оженихме с Мария, мислех, че ще имаме собствено семейство, свои традиции. Но те не пропускаха повод – имен ден, рожден ден, дори обикновен петък вечер. Винаги с торби, винаги с мнение.

— Моля те, опитай се да бъдеш мил — прошепна Мария и ме хвана за ръката. — Те просто искат да са част от живота ни.

— Част? Те са навсякъде! — отвърнах тихо, но вече чувах как Стефка влиза с ключа, който Мария ѝ беше дала преди години. Ключ, който така и не успях да взема обратно.

Вечерята беше като всяка друга — Стефка разказваше какво е сготвила за Иван през седмицата, как съседката им е купила нова пералня, а Иван размахваше ръце и разказваше истории от младостта си. Опитвах се да се усмихвам, но вътрешно клокочех.

— А кога ще ходим на море тази година? — попита Иван между две глътки ракия.

— Мислехме да отидем само тримата — казах аз внимателно.

— Е, ние можем да дойдем с нашата кола! Ще е по-весело! — засмя се Стефка.

Мария ме погледна виновно. Знаех, че ѝ е трудно да им откаже. Беше свикнала да угажда на родителите си още от малка. Но аз вече не издържах.

Следващите месеци бяха като повторение на един и същи кошмар. На Великден Иван и Стефка пристигнаха с боядисани яйца и агнешко — без покана. На рождения ден на Елица дойдоха час по-рано „да помогнат“, но всъщност само раздаваха нареждания. Дори когато решихме да отидем на пикник в планината, те се появиха „случайно“ на същото място.

Една вечер не издържах.

— Мария, трябва да поговорим — казах ѝ, когато Елица заспа.

Тя седна срещу мен на масата, очите ѝ бяха уморени.

— Знам какво ще кажеш…

— Не мисля, че знаеш. Чувствам се като гост в собствения си дом. Не мога да дишам! Нямаме лично пространство. Не можем да вземем решение без тяхното мнение или присъствие!

Мария замълча дълго.

— Те са ми родители…

— А аз съм ти съпруг! Не искам развод, но ако нещо не се промени…

Тя се разплака. За първи път видях колко ѝ е тежко между двата свята — между мен и родителите ѝ.

На следващия ден Стефка ми звънна:

— Какво става с Марийчето? Защо е тъжна?

— Може би защото понякога имаме нужда от време само за нас — казах внимателно.

— Ама ние само помагаме! Ако не сме ние, кой ще ви гледа детето? Кой ще ви донесе домашна храна?

— Благодарим ви за всичко, но имаме нужда от малко пространство…

Стефка млъкна за момент.

— Явно вече не сме ви нужни…

Чух как затваря телефона със сълзи в гласа.

След този разговор започнаха студените войни. Стефка спря да идва толкова често, но когато се появяваше, беше обидена и мълчалива. Иван гледаше настрани. Мария страдаше между мен и тях. Елица питаше защо баба и дядо не идват толкова често.

Веднъж вечерта седнах до Мария на дивана.

— Мислиш ли, че постъпих правилно? — попитах я тихо.

Тя поклати глава:

— Не знам… Може би трябваше да намерим друг начин…

Понякога си мисля: дали някога ще намерим баланса между любовта към родителите и нуждата от собствен живот? Или в България това е просто невъзможно?