Между две поколения: Историята на едно младо семейство в Пловдив

– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър трепереше, докато хвърляше чиния в мивката. Парчета порцелан се разлетяха по пода, а аз стоях до масата с бебето на ръце и се чудех как стигнахме дотук. Само преди година бяхме двама влюбени ученици от Пловдив, които мечтаеха за море в Созопол и първа кола. Сега бяхме родители на малкия Алекс и всичко се беше променило.

Майка ми, леля Галя, постоянно повтаряше: „Детето не е играчка! Как ще го гледате? С какви пари?“ А баща ми само мълчеше и гледаше през прозореца, сякаш търсеше отговори в панелните блокове отсреща. Петър пък се въртеше между работа в автосервиза на чичо си и вечерните курсове по електротехника. Аз прекъснах училище, защото никой не искаше да гледа Алекс, а детската градина ни отказаха – нямало места.

Вечерите ни бяха изпълнени с тишина или караници. Петър се прибираше уморен и раздразнен, а аз го посрещах с плачещо бебе и неизпрани дрехи. „Ти цял ден си вкъщи, какво правиш?“ – изкрещя веднъж той. „Опитай ти да гледаш дете по цял ден!“, отвърнах аз през сълзи. Съседите ни слушаха скандалите през тънките стени и после ме гледаха с жал или укор, когато излизах на площадката.

Една вечер майка ми дойде неканена. „Мария, това не е живот! Виж се – отслабнала си, очите ти са червени. Защо не се върнеш при нас? Ще ти помагаме.“ Но аз не исках да се предам. Не исках да съм поредната млада майка, която се връща при мама и татко. Петър също не искаше да се разделяме, но напрежението ни убиваше.

Проблемите с парите ставаха все по-сериозни. Заплатата на Петър не стигаше за памперси и сметки. Аз започнах да шия дрехи за съседките срещу някой лев, но това беше капка в морето. Една вечер седнахме на масата и започнахме да смятаме разходите. „Няма да издържим така“, прошепна Петър. „Може би трябваше да махнем бебето…“, каза тихо, а аз го ударих по ръката: „Не говори така! Алекс е нашият син!“

Скоро започнаха и проблемите между нас двамата. Петър все по-често излизаше с приятели след работа. Веднъж го видях с една колежка от сервиза – смяха се на спирката на тролея. Ревността ме изяде отвътре. Когато го попитах, той избухна: „Ти само ревеш и се караш! Не издържам вече!“ Аз също не издържах.

Една нощ Алекс вдигна температура. Паникьосах се – беше два сутринта, а Петър не си беше вкъщи. Обадих се на майка ми със сълзи: „Мамо, помогни ми! Не знам какво да правя!“ Тя дойде веднага и ме прегърна силно: „Ще мине, Мария. Всичко ще мине.“

На следващия ден Петър се прибра с наведена глава. „Извинявай… Не знам какво ми става. Просто… всичко е толкова трудно.“ Седнахме един до друг на дивана – двама деца с дете в ръцете си. „Обичам те“, прошепна той. „И аз те обичам“, отвърнах аз през сълзи.

Опитахме се да говорим с родителите си – майка му беше категорична: „Вие сте още деца! Защо не мислихте преди?“ Баща му само въздъхна: „Аз на вашите години вече имах две деца… ама времената бяха други.“

В квартала всички знаеха за нас – някои ни съжаляваха, други ни осъждаха. Веднъж една съседка ми каза: „Марио, ти си силна! Ще се справиш.“ Но аз не се чувствах силна. Чувствах се сама.

С времето започнах да намирам сили в малките неща – усмивката на Алекс сутрин, когато го взимах от леглото; топлата ръка на Петър върху рамото ми; помощта на майка ми, която идваше всяка неделя да ни донесе супа и чисти дрехи.

Година по-късно все още сме заедно. Не е лесно – караме се, плачем, понякога си мисля дали не сгрешихме. Но когато гледам Алекс как тича из хола с плюшеното си мече, знам, че всичко си струва.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, бих ли избрала друг път? Или точно тези трудности ни направиха истинско семейство? Какво мислите вие – заслужава ли си борбата за любовта и семейството или понякога трябва просто да си тръгнем?