Невидимата битка: Историята на Мария, Елица и Петя

– Не мога повече! – извика Елица, хвърляйки чантата си на пода в малката ми кухня. Беше късен ноемврийски следобед, а дъждът барабанеше по прозорците като сърдит родител. Петя седеше до мен на масата, стиснала чаша чай, а аз се опитвах да не се разплача. В този момент осъзнах колко сме уморени всички – не само от работата, а от това да се борим да бъдем „достатъчни“.

– Какво е станало? – попитах тихо, макар че вече знаех отговора. Елица работеше като учителка в едно софийско училище, където директорката ѝ все намираше кусури – „Не си достатъчно строга“, „Учениците не те уважават“, „Трябва да изглеждаш по-представително“. А у дома я чакаше мъж, който все още вярваше, че жената трябва да готви и чисти, независимо колко е изморена.

– Днес пак ми каза, че не съм за тази професия. Че съм прекалено мека. А после вкъщи… – гласът ѝ се прекърши. – Мартин ме попита защо не съм сготвила мусака. Казах му, че съм имала тежък ден, а той само вдигна рамене и каза: „Това е твоя работа.“

Петя въздъхна тежко. Тя беше най-тихата от нас, но когато заговореше, думите ѝ режеха като нож.

– Знаеш ли какво ми каза майка ми днес? Че ако не се омъжа до трийсет, ще остана сама като леля Галя. Все едно животът ми няма стойност без мъж до мен.

Погледнах ги и се почувствах малка. Аз самата бях на ръба. Работех като счетоводителка в една фирма за строителни материали. Шефът ми беше от онези „старите кучета“ – все намираше повод да ме задържи след работа, да ми обяснява как жените не разбират от бизнес и че трябва да се радвам, че изобщо имам работа. А вкъщи майка ми все ме питаше кога ще ѝ доведа зет.

– Мислите ли, че някога ще бъдем достатъчни? – прошепнах.

Настъпи тишина. Дъждът сякаш утихна за миг.

– Не знам – отвърна Елица. – Понякога си мисля, че ако просто се предам и стана това, което искат от мен… може би ще спра да се чувствам толкова празна.

– Не вярвай на това – каза Петя рязко. – Виж леля Галя. Да, сама е, но има собствен бизнес, ходи по екскурзии, смее се… А майка ми? Омъжена от двайсет години и все нещастна.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

– Мария, пак ли си с момичетата? Кога ще намериш време за сериозни неща? Знаеш ли, че братовчедка ти вече чака второ дете? А ти? Само работа и приятелки…

Затворих очи и преброих до десет.

– Добре съм, мамо. Ще поговорим утре.

Затворих телефона и го оставих на масата. Погледнах момичетата.

– Понякога си мисля, че ако избягам някъде… просто да изчезна за малко… може би ще намеря себе си.

Елица се усмихна тъжно.

– Ако тръгнеш, вземи ме със себе си.

Петя кимна.

– И мен.

Така започна нашият малък бунт срещу света. Решихме да си подарим уикенд в Родопите – само трите, без телефони, без майки и мъже. Наехме малка къща в Широка лъка. Първата вечер седяхме пред камината с чаша вино и говорихме за мечтите си – истинските мечти, не онези, които ни внушаваха другите.

– Искам да напиша книга – призна Елица. – За всичко това. За нас.

– Искам да отворя малко кафене – каза Петя. – Да правя торти и хората да идват при мен не защото трябва, а защото искат.

– А аз… – замислих се. – Искам просто да бъда спокойна. Да не се страхувам дали съм достатъчна.

На следващия ден се разходихме из селото. Срещнахме една възрастна жена – баба Станка. Седеше пред къщата си и плетеше чорапи.

– Момичета, защо сте толкова замислени? – попита тя с топъл глас.

Разказахме ѝ накратко за нашите тревоги. Тя ни погледна с усмивка:

– Аз навремето се омъжих млада. Работих цял живот на полето и гледах три деца. Мъжът ми почина рано. Всички казваха: „Горката Станка.“ А аз бях щастлива – защото правех всичко по моя начин. Не слушайте кой какво ви казва. Животът е ваш.

Тези думи останаха с мен дълго след като се върнахме в София. Но реалността ни удари още на следващия ден. На работа шефът ми пак ме обвини за грешка, която не беше моя. Елица я извика директорката и ѝ каза, че ако не промени отношението си към учителите, ще напусне. Петя отказа на майка си да ходи на поредното „сватосване“ с някой непознат инженер от Пловдив.

Вечерта се събрахме у мен. Бяхме изтощени, но нещо в нас беше различно.

– Може би никога няма да бъдем достатъчни за другите – казах аз. – Но поне можем да бъдем достатъчни за себе си.

Елица се усмихна през сълзи:

– Може би това е истинската победа.

Петя вдигна чаша:

– За нас!

Сега често се питам: Колко още жени живеят така – в сянката на чуждите очаквания? Кога ще започнем да вярваме повече на себе си, отколкото на гласовете около нас?