Когато дъщеря ми избра тишината: Историята на една майка, която търси отговори

„Мамо, не мога повече! Не ме разбираш!“ — думите на Мария отекнаха в коридора, докато тя трескаво пъхаше дрехите си в куфара. Стоях като вцепенена до вратата на стаята ѝ, стиснала ръба на стария шкаф, който някога боядисахме заедно. Сълзите пареха очите ми, но не можех да ги спра. „Мария, моля те, поговори с мен! Какво се случва? Какво направих?“ — гласът ми трепереше, но тя дори не ме погледна. Само затръшна вратата след себе си и изчезна по стълбите.

Това беше преди година. Оттогава — нищо. Телефонът ми е пълен с неизпратени съобщения: „Мария, обади се, моля те“, „Как си?“, „Обичам те“. Понякога виждам, че е качила снимка във Facebook — усмихната с приятели в някое кафене или на разходка из Борисовата градина. Сърцето ми се свива от облекчение, че е жива и здрава, но болката от мълчанието ѝ ме убива.

Всяка вечер сядам сама на кухненската маса. Поглеждам празното ѝ място и си спомням как се смеехме заедно, как ѝ правех палачинки в неделя сутрин. Винаги казваше, че съм ѝ най-добрата приятелка. Споделяше ми всичко — първите си влюбвания, страховете си преди изпити, мечтите си да стане художничка. А сега… сега дори не знам къде живее.

Съпругът ми Георги се опитва да ме утеши: „Ще ѝ мине, ще се върне. Младите са такива — търсят себе си.“ Но той не разбира. За него всичко е просто — животът продължава, работата чака, градината трябва да се прекопае. За мен обаче светът спря в онзи момент, когато Мария си тръгна.

Понякога се питам дали вината е в мен. Бях ли прекалено строга? Прекалено взискателна? Може би не ѝ дадох достатъчно свобода. Или пък я задушавах с грижите си? Спомням си последния ни голям спор — беше заради момчето, с което излизаше тогава. Не го харесвах — струваше ми се безотговорен, работеше като барман и често закъсняваше за срещи с нея. Казах ѝ го право в очите: „Мисля, че заслужаваш повече.“ Тя избухна: „Ти никога няма да ме разбереш! Винаги искаш да контролираш всичко!“ Може би тогава сложих началото на края.

Сестра ми Катя често ми казва: „Остави я да порасне. Ако я обичаш, ще я пуснеш.“ Но как да пуснеш детето си? Как да приемеш, че вече не си част от живота му?

Веднъж срещнах Мария случайно на пазара. Беше с приятелка — смяха се на нещо и изглеждаха щастливи. Когато ме видя, лицето ѝ помръкна. Опитах се да я заговоря: „Мария, моля те…“ Тя само поклати глава и прошепна: „Не сега, мамо.“ После изчезна сред тълпата.

Оттогава не съм я виждала. Понякога нощем ставам и сядам до прозореца, гледам към улицата и си представям как се връща у дома. Чувам стъпките ѝ по стълбите, усещам аромата на любимия ѝ парфюм. Но това са само мечти.

Георги все по-рядко говори за нея. Когато го попитам дали мисли за Мария, той само въздъхва: „Тя е голяма вече. Ще намери пътя си.“ Но аз не мога да спра да мисля за нея. Всяко малко момиче на улицата ми напомня за моята Мария — за русите ѝ плитки, за луничките по носа ѝ.

Скоро ще има рожден ден. Купих ѝ подарък — малък сребърен медальон с гравирано сърце. Оставих го в пощенската ѝ кутия с бележка: „Обичам те винаги, мамо.“ Не получих отговор.

Понякога приятелките ми ме питат: „Как е Мария?“ Лъжа ги: „Добре е, учи, работи…“ Не мога да призная истината — че не знам нищо за собственото си дете.

Веднъж сънувах, че тя се връща у дома и ме прегръща силно. Събудих се със сълзи на очи и с чувство на вина — може би ако бях по-търпелива, ако бях по-добра майка…

Знам, че много семейства минават през подобни кризи. Чувала съм истории за майки и дъщери, които години наред не си говорят, а после намират път една към друга. Но страхът ми е по-силен от надеждата.

Пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Може би има други майки като мен — които чакат обаждането на детето си всяка вечер и се питат къде са сгрешили.

Понякога се чудя: Колко думи останаха неизказани между нас? Колко прошки не сме поискали?

Ако можех да върна времето назад… бих ли направила нещо различно? Или съдбата ни е такава — да се учим на любов чрез болката?

Кажете ми — има ли надежда за нас? Ще намерим ли някога път една към друга?