Мълчанието между нас: Как една кофа с вода раздели семейството ми

— Не мисля, че е моя работа да чистя тук, лельо Дора — гласът на Елица прозвуча хладно, почти като шамар. Стоях в средата на кухнята, с кофа с вода и парцал в ръка, а тя — с кръстосани ръце и поглед, който не търпи възражение. Беше събота сутрин, слънцето се прокрадваше през прозореца, а аз се надявах на обикновен семеен ден. Вместо това, въздухът между нас натежа от неизказани думи.

— Не е въпрос на работа, Елице — отвърнах тихо. — Просто исках да помогнеш. Всички сме семейство тук.

Тя въздъхна и се обърна към Марин, който стоеше до вратата с телефон в ръка, сякаш чакаше сигнал да избяга. — Марине, кажи нещо — настоя тя.

Марин само сви рамене. — Мамо, Елица е права. Тя не е длъжна да чисти тук. Ние сме гости.

Гости? В собствения ми дом? В дома, където Марин израсна, където все още пазя детските му рисунки в чекмеджето до леглото? Усетих как гърлото ми се стяга и очите ми парят. Не исках да плача пред тях.

— Добре — казах и се обърнах към прозореца. Внукът ми, Стефан, играеше в двора с топка. Толкова рядко го виждах напоследък. Всеки път, когато идваха, усещах как времето ни заедно се скъсява — разговорите ставаха по-кратки, прегръдките по-редки.

След този ден нещата се промениха. Елица започна да избягва разговорите с мен. Когато звънях на Марин, той все беше зает или не вдигаше. Понякога чувах Стефан на заден план — смях, детски гласчета — но никога не го чувах да казва „бабо“.

Съседката ми Пенка ме попита веднъж:

— Доре, защо не идват вече? Какво стана?

— Нищо особено — излъгах. — Млади са, заети са.

Но истината беше като трън в сърцето ми. Всяка вечер гледах снимките по стената — Марин на абитуриентския бал, Елица на сватбата им с усмивка до ушите, Стефан като бебе в ръцете ми. Сега тези моменти изглеждаха толкова далечни.

Един ден събрах смелост и отидох до тях. Купих шоколад за Стефан и домашен козунак за Елица — знаех, че обича сладко. Позвъних на вратата с треперещи ръце.

Елица отвори и ме погледна изненадано.

— Здравей, Дора. Не сме те очаквали.

— Знам — казах тихо. — Донесох нещо за Стефан… и за теб.

Тя прие пакета без усмивка. — Благодаря. Но сега сме малко заети…

— Може ли да видя Стефан?

— Той има уроци по пиано. Може би друг път.

Вратата се затвори бавно пред лицето ми. Останах на площадката още минута-две, после тръгнах надолу по стълбите със свито сърце.

Вечерта Марин ми се обади:

— Мамо, разбери ни. Елица работи много, аз също. Не можем всеки уикенд да сме при теб…

— Не искам да сте всеки уикенд — прекъснах го аз. — Искам само да не се чувствам чужда в живота ви.

Той замълча дълго.

— Ще поговоря с Елица — каза накрая и затвори.

Дните минаваха бавно. Понякога чувах Стефан по телефона за няколко минути — разказваше ми за училище, но усещах как се притеснява да говори повече. Веднъж го попитах:

— Стефане, липсвам ли ти?

Той замълча и после тихо каза:

— Да, бабо… но мама казва, че си ни обидила.

Сълзите потекоха по бузите ми след този разговор. Обидила ги? Защото поисках помощ? Защото исках да сме семейство?

На Великден реших да направя последен опит. Поканих ги всички на трапезата — боядисах яйца, приготвих агнешко, сложих най-хубавата покривка. Чаках ги цял ден. Никой не дойде.

Вечерта седнах сама на масата и гледах празните столове срещу мен. Спомних си думите на майка ми: „Семейството е като градина — ако не го поливаш с любов и разбиране, изсъхва.“

Може би сбърках някъде. Може би трябваше да приема новите правила на младите. Но как да приема самотата? Как да приема мълчанието между нас?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, бих ли постъпила различно? Или просто така е писано — всяко поколение със своите рани и гордости?

Кажете ми вие: Кога гордостта пречи повече от всичко друго? И заслужава ли си семейството да се губи заради една кофа с вода?